Бунтовници
- Автор: Рот Вероника
- Серия: Дивергенти #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542711179
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Бунтовници». Краткое содержание книги:
Преобразена след досега взетите решения, Трис за пореден път трябва да избира къде принадлежи – дори ако това означава, че ще се изправи срещу тези, които обича най-много. И отново само тя е в състояние да предотврати катастрофата. Но първо трябва окончателно да приеме, че е Дивергент, без и да подозира къде ще я отведе това. А една огромна тайна е напът да преобърне целия свят...
„Бунтовници”, дългоочакваното продължение на „Дивергенти” на Вероника Рот, отвежда читателите на едно наситено с невероятен екшън и екстремни усещания пътешествие, не по-малко въздействащо от предшественика си. Изпълнена със сърцераздирателни обрати, романтични моменти и могъщи прозрения за човешката природа, книгата ще допадне на читатели от всички възрасти.
Неколцина от останалите следват примера му и изсъскват „Страхливец“ в ухото на Тобиас, минавайки покрай него. Той замръзва с вдигнат нож над парчето хляб с бучка масло отгоре, която чака да бъде размазана, и гледа вторачено в масата.
Чакам напрегнато да избухне.
– Ама че идиоти – обажда се Лорън. – И Прямите, които те накараха да изповядаш целия си живот пред очите на всички… също са идиоти.
Тобиас не отговаря. Само оставя ножа и хляба на масата и се дръпва назад. Вдига очи и погледът му се спира на нещо в другия край на помещението.
– На това трябва да се сложи край – сдържано казва той и се упътва към онова, което е привлякло вниманието му още преди да съм разбрала какво е точно. Тази работа няма да свърши добре.
Тобиас се промъква между масите и хората, сякаш тялото му е по-скоро течно, отколкото изградено от твърда материя. Препъвам се подир него, мърморейки извинения към онези, които разбутвам по пътя си.
После разбирам къде точно отива. Маркъс. Той седи заедно с още неколцина от по-възрастните Прями.
Тобиас стига до него, сграбчва го за врата и го поваля на пода. Маркъс отваря уста да каже нещо и допуска грешка, защото Тобиас стоварва тежко юмрук в зъбите му. Някой надава вик, но нито един не се притичва на помощ на Маркъс. Намираме се в помещение, пълно с Безстрашни все пак.
Тобиас запраща Маркъс към центъра на столовата, където има свободно пространство между масите и се вижда емблемата на Прямите върху пода. Маркъс се препъва върху едно от блюдата на везните. Покрил е лицето си с ръце и не мога да видя последиците от удара на Тобиас.
Тобиас блъска баща си на земята и стъпва върху гърлото му с тока на обувката си. Маркъс се дави, от устата му струи кръв и въпреки че е мъж в разцвета на силите си, пак не може да надделее над своя син. Тобиас разкопчава колана си и го измъква от гайките.
После маха крака си от гърлото на Маркъс и замахва.
– Правя го за твое добро – казва.
Спомням си, че точно това бяха думите, които Маркъс и неговите многочислени двойници непрекъснато повтаряха на Тобиас в неговата зона на страха.
Коланът изсвистява във въздуха и уцелва Маркъс в ръката. Лицето на Маркъс е яркочервено; той покрива главата си с ръце при следващия удар, който попада в гърба му. От масите на Безстрашните се разнася смях, но аз оставам сериозна. Никога не бих могла да се засмея на подобна гледка.
Най-накрая се съвземам. Втурвам се напред и сграбчвам Тобиас за рамото.
– Престани! – казвам. – Тобиас, престани веднага!
Очаквам погледът му да е див, но съм изненадана, когато срещам очите му. Лицето му не е променило цвета си и дишането му е равномерно. Постъпката му не е извършена в пристъп на яростно заслепение.
Всичко е било добре премислено и изчислено.
Той хвърля колана и посяга към джоба си. Измъква от там сребърна верижка, на която виси пръстен. Маркъс продължава да лежи на пода и едва си поема въздух. Тобиас хвърля пръстена в лицето на баща си. Той е изработен от потъмнял матов метал, венчална халка на Аскетите.
– Майка ми ти праща поздрави – произнася Тобиас.
После се отдалечава, а на мен са ми необходими още няколко секунди, докато успея отново да си поема въздух. Когато възстановявам дишането си, оставям Маркъс да се гърчи на пода и хуквам след Тобиас. Настигам го чак в коридора.
– Какво беше това? – питам настоятелно.
Тобиас натиска бутона НАДОЛУ на асансьора и дори не ме поглежда.
– Налагаше се – казва.
– И защо се налагаше? – питам.
– Какво, да не би сега да ти е жал за него? – рязко казва Тобиас, обръщайки се към мен със свъсени вежди. – Известно ли ти е колко пъти е постъпвал така с мен? Според теб откъде знам как точно да го направя?
Усещам се чуплива, сякаш всеки момент ще се разпадна. Случката изглеждаше добре отиграна, сякаш Тобиас предварително е обмислил всяка своя стъпка и дълго е повтарял думите пред огледалото. Действията му бяха изпипани до последния детайл; просто този път изпълняваше другата роля.
– Не – отвръщам. – Не ми е жал за него, изобщо.
– Тогава, какво, Трис? – Тонът му е груб. Може би това е причината да се пречупя. – Нали не ти пукаше какво върша или казвам през последната седмица. Какво се промени изведнъж?