Преследвана

Огледах лицата на приятелите си. Всички изглеждаха спокойни и самоуверени. Но аз ги познавах достатъчно добре и това ми помогна да разпозная страха зад здраво стиснатата черта на устните на Афродита и лекото потрепване на свитата в юмрук ръка на Деймиън. Близначките бяха от дясната ми страна, толкова плътно една до друга, че рамото на Шоуни се притискаше в това на Ерин, а нейното докосваше ръката на Дарий. Може би близостта им вдъхваше кураж.

Дарий зави по познатия коридор. И понеже ме носеше, веднага усетих внезапното напрягане на мускулите му и разбрах, че тя е пред нас още преди да чуя гласа й. Повдигнах с мъка глава от рамото му и я видях да стои пред вратата на лечебницата. Беше прекрасна в дългата прилепнала плътно по тялото й рокля от странен черен плат, който блестеше и при всяко нейно движение образуваше тъмнолилави гънки. Дългата й кестенява коса падаше на гъсти лъскави вълни до кръста, а тревистозелените й очи искряха от възбуда.

— Я виж ти, блудните синове се завръщат! — чух звънкия й развеселен глас.

Веднага отместих поглед от нея и зашепнах трескаво:

— Елементите ви! — тревогата, че може да не ме чуят или да разберат думите ми, продължи по-малко от миг, защото веднага усетих лек полъх на затоплен от огън вятър и усетих аромата на пролетен дъжд. И въпреки че Неферет не можеше да чете мислите на Афродита, аз все пак казах тихичко:

— Дух, имам нужда от теб — веднага усетих в себе си пърхането на невидими криле. Духът ми отговори и аз побързах, преди да променя решението си и да задържа природната стихия за себе си като пълна егоистка, да му наредя: — Отиди при Афродита — елементът влезе в нея и аз чух острата й въздишка.

Успокоена, че приятелите ми са защитени, отново съсредоточих поглед върху нашата опозорена Висша жрица. Понечих да й отвърна с ирония — «Може ли една жрица на Никс да цитира Библията» — когато една врата на няколко крачки надолу по коридора се отвори и той застана на прага й.

Дарий спря рязко, сякаш някой го бе дръпнал с въже, и болката преряза гърдите ми.

— Олеле! — изпъшка Шоуни.

— Не е истина! — простена Ерин.

— Не го гледайте в очите — прошепна Афродита. — Гледайте го в гърдите.

— Тъкмо са ми на височината — каза Деймиън.

— Запазете самообладание — изшътка Дарий.

Времето сякаш спря. «Запази самообладание — започнах да си повтарям. — Запази самообладание, запази самообладание.» Но нямах сили за това. Умирах от болка, чувствах се изтощена и готова да се предам. Неферет ме изплаши истински. Беше толкова съвършена и силна, можех ли да се меря с нея? Калона ме накара да осъзная собствената си нищожност. Пред тях аз бях малко смешно джудже. Хаосът от мисли замая главата ми. Та аз бях само едно дете! Дори не бях зрял вампир. Какво можех да направя срещу тези две удивителни същества? Наистина ли исках да се боря с Калона и наистина ли бях сто процента убедена, че той е зъл? Примигах, проясних погледа си и го огледах от горе до долу. Всъщност изобщо не изглеждаше зъл. Панталоните му бяха ушити от същата светлокафява еленова кожа, от която се правят истинските мокасини. Беше бос и гърдите му бяха открити. Сега като казвам, че стоеше полугол в коридора, ми изглежда малко глупаво, но тогава не ми се стори така. Тогава всичко си му беше наред. Той беше просто невероятен. Кожата му беше съвсем гладка, без нито едно петънце и със златист загар, за какъвто белите момичета си умираха и се пържеха като пържоли на слънцето, за да го придобият. Калона имаше гъста черна коса, дълга, но не идиотски дълга, а точно колкото трябва. Съвършените къдрици падаха безредно по раменете му и колкото повече ги гледах, толкова повече ми се искаше да заровя пръсти в тях. Забравила за предупреждението на Афродита, погледнах право в очите му и през мен премина електрически ток. Той ме позна, очите му се разшириха и ударната вълна от втория му поглед отне и последната капчица от напускащите ме сили. Отпуснах се в ръцете на Дарий толкова изтощена, че не можех да задържа главата си изправена.