Затворник по рождение
- Автор: Арчер Джеффри
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-961-8
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Затворник по рождение». Краткое содержание книги:
Ако Дани Картрайт бе предложил на Бет да се оженят в друг ден, нямаше да бъде арестуван и обвинен в убийството на най-добрия си приятел. А когато четиримата свидетели на обвинението са светски персони, неговата версия няма никакъв шанс. Дани е осъден на двайсет и две години и изпратен в „Белмарш“, строго охраняван затвор, откъдето никой не е избягал.
Ала лъжесвидетелите подценяват решимостта на Дани да си отмъсти, както и неумолимия стремеж на годеницата му към справедливост. И в крайна сметка ще бъдат принудени да се борят за живота си.
Най-завладяващият роман на Джефри Арчър след „Каин и Авел“ ще остане в съзнанието ви дълго след последната страница. И ако и това не ви е достатъчно, пригответе се за край, който стъписва и най-пламенните почитатели на Арчър.
— Нали трябва да се явя на обучение? — попита Дани, когато вратата се тръшна пред носа му.
— Днес няма да стане, Дани Бой — рече Големия Ал и запали цигара.
— За какво ли е тази суматоха? — попита Ник.
— Всичко може да е. — Ал дръпна дълбоко от цигарата.
— Например? — настоя Дани.
— В някое крило са се сбили и надзирателите ги е шубе, че мелето ще се разрасне. Може и да са нападнали някой шибаняк. Бог да му е на помощ. Заловили са дилър в момента на предаването или пък някой си е подпалил килията. Залагам на това, че някой е намазал въжето. — Той чукна пепелта от цигарата си на пода. — Избери си нещо. Сигурно е обаче, че няма да ни пуснат навън поне още двайсет и четири часа, докато всичко не се успокои.
Големия Ал се оказа прав. Отвориха килиите им чак след двайсет и седем часа.
— За какво беше всичко това? — попита Ник.
— Нямам представа — гласеше дежурният отговор.
— Някой си е теглил въжето — долетя от съседна килия.
— Горкото копеле. Трябва да е разбрал, че оттук няма друг начин да се измъкнеш.
— Познаваме ли го? — попита друг.
— Друсар — рече първият. — Няма и няколко седмици, откакто е тук.
Джералд Пейн попита портиера на входа на „Инър Темпъл“ как да стигне до кабинета на господин Спенсър Крейг.
— В отсрещния край на карето, господине. Номер шест. На последния етаж.
Пейн се отправи с бързи стъпки през вътрешния двор, като гледаше да върви по пътеката и да спазва заръката, изписана на табелите „Не стъпвай по тревата“. Напусна офиса си на „Мейфеър“ веднага след обаждането на Крейг.
— Ако успееш да дойдеш в офиса ми към четири, ще разбереш, че е настъпил краят на безсънните ти нощи.
Когато стигна до отсрещния край на двора, пое по каменните стъпала и бутна дървената врата. Озова се в прохладен мухлясал коридор, по чиито стени бяха накачени снимки на стари съдии. В дъното се виждаше дървено стълбище и когато стигна до него, Пейн видя на стената голяма табела с указател, на който бяха изписани номера на стаи и имена. Както му бе казал портиерът, кабинетът на Крейг се намираше на последния етаж. Докато се качваше, Пейн за пореден път установи, че в последно време съвсем е загубил форма — задъха се, преди да е стигнал втория етаж.
— Господин Пейн? — посрещна го на площадката млада жена. — Аз съм секретарката на господин Крейг. Обади се преди минута да каже, че току-що е напуснал „Олд Бейли“ и ще бъде тук след няколко минути. Ако искате, заповядайте да го почакате в кабинета му. — Тя го поведе по коридора и отвори една врата пред него.
— Благодаря — кимна Пейн и пристъпи в просторна, оскъдно мебелирана стая — две бюра и високи тапицирани с кожа столове.
— Да ви предложа ли чаша чай, господин Пейн? Или може би кафе?
— Не, благодаря — отговори Пейн и отиде до прозореца, който гледаше към вътрешния двор.
Секретарката затвори вратата след себе си и Пейн се отпусна на стола срещу бюрото на Крейг. То беше почти празно, сякаш никой не работеше на него — никакви снимки, цветя, бележки. Единствено голяма подложка за писане, касетофон и доста обемист неотворен плик, адресиран до господин С. Крейг. Виждаше се и надпис „Лично“.
Не мина много време и Крейг връхлетя в стаята, следван от секретарката. Пейн се изправи и му подаде ръка за поздрав, все едно бе клиент, а не стар приятел.
— Настанявай се, старче — рече Крейг. — Госпожице Ръсел, моля никой да не ни безпокои.
— Разбира се, господин Крейг — обеща тя и затвори вратата след себе си.
— Това тук — кимна Пейн към плика — да не е онова, за което си мисля?
— Сега ще проверим. Дойде с пощата тази сутрин, докато съм бил в съда. — Крейг разкъса плика и изсипа една касета на подложката за писане.
— Как се добра до нея?
— По-добре не питай — рече Крейг. — Имам познати на доста неприятни места. — Усмихна се и сложи касетата в касетофона. — Сега ще разберем какво толкова е имал да сподели Тоби със света. — Натисна копчето и се облегна назад.
Пейн обаче остана седнал на ръба на стола, опрял лакти на бюрото.
След няколко минути се разнесе нечий глас:
— Не съм сигурен кой от вас слуша в момента. — В първия момент Крейг не разбра кой говори. — Малко вероятно е да е Лорънс Девънпорт. Не е изключено и да е Джералд Пейн. — По гърба на Пейн пробягаха студени тръпки. — Но мисля, че ме слуша Спенсър Крейг. — Адвокатът седеше невъзмутим. — Който и от вас да е, искам да ви уверя, че дори това да отнеме целия ми живот, ще направя всичко възможно да влезете в затвора заради убийството на Бърни Уилсън, да не говорим за незаконното ми хвърляне зад решетките. Ако все още се надявате, че ще се доберете до касетата, която всъщност търсите, нека ви уверя, че е на място, което няма да откриете, докато не ви затворят тук.