Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
25
Замислих се колко малко знаем за собствената си съдба. Когато веднъж останах сама в гълъбарника, Мъжът от севера ме предупреди за опасността. Хвана ме за ръката, което бе достатъчна причина, за да бъде убит един роб, ако вярвах в робството или в убийството, или въобще в нещо друго, освен в това, което вярвах сега.
— Ако смяташ, че Рим няма да дойде тук, грешиш. Легионите навярно вече са тръгнали насам. Те няма да оставят нито една непревзета крепост в Юдея, защото искат да покажат на света, че са победили.
— Да не би да са те избрали за свой довереник? — подиграх го аз. Той приличаше на лед, но всички знаем, че ледът се топи от огъня. — Затова ли знаеш толкова много? Докато си носил оръжията им и си ги поздравявал, техните пълководци са те дръпнали настрани и са ти споделили плановете си?
— Просто мълчах и слушах. Това правя.
Започнах да разгонвам гълъбите, за да събера техните бледи, петнисти яйца. Мъжът от севера дойде до мен.
— Смятам да си тръгна, преди римляните да дойдат тук.
Говореше ми прямо, сякаш бяхме равни. Бе признал, че ще извърши престъпление, че ще се опита да избяга. Ако вярвах в правилата на нашия свят, трябваше да съобщя на съвета за намеренията му.
— И това ли е планът ти? Да се прибереш у дома? Как точно ще го направиш? Не знаеш какво е да си сам в пустинята. Бил си защитен и част от легиона. Няма да ти хареса това, което ще откриеш там.
— Ти какво откри?
Това, което бе вътре в мен, за което още никой не знаеше и което пазеше спомена за захапката на лъва.
— Нещо, което ще бъде съвсем скоро очевидно за всички.
Не знам защо му отговорих по такъв начин, защо му доверих нещо толкова лично.
— Мислиш, че не те виждам, но грешиш — отвърна Мъжът от севера.
Човек би помислил, че робът ще сведе очи, докато говори с някой, който му бе господар, но той ме гледаше втренчено. Накрая аз бях тази, която отклони поглед встрани.
Мекият месец Ияр дойде при нас. Нощите вече не бяха черни като преди. Бяха оцветени в тъмносиньо, също като цвета на молитвените шалове. Светлината се плъзваше сред настъпващата тъмнина, разведряваше вечерите и не позволяваше на мрака да встъпи във владение на света. Прекарвах много часове на становете и бях станала умела тъкачка. Понякога сама боядисвах преждата и ръцете ми се оцветяваха в нюансите на дъгата, с които шарехме вълната, след като остригвахме овцете и я изпридахме. Използвахме шафрана и слънчогледите за жълтия цвят, зеленото можеше да се получи от изсушени лишеи, червеното — от корените на броша и от обелената кожа на нара, черното от черницата.
Бях започнала да тъка с цветове, подобни на тези, които имаше на туниката на Мъжа от севера. Той ми даде парченце от плата, за да мога да изуча странната украса. Пазех го под сламеника си, редом до последното синьо парче от шала, подарък от брат ми. Този дар не означаваше нищо. Просто оценявах изящността на изтъканите шарки. Докато работех на стана, другите жени често се скупчваха около мен и ме хвалеха. Показвах им как подреждам нишките на стана така, че да се получи сложната последователност на форми и цветове, които се пресичаха и кръстосваха в редуващи се квадрати. Синьо като морето, бяло като звезда, червено като рубина.
Мъжът от севера бе започнал да ме нарича Одеум, нашата дума за рубина. Другите в гълъбарника го чуха и скоро разбраха, че той говори езика ни. След това той вече не можеше да се преструва, че не разбира нарежданията им.
— И той е като всички мъже — викаха жените. — Чува и говори само когато му отърва!
Азиза и Нахара започнаха да ме наричат Руби, за да ме подиграват. Когато някой искаше Мъжа от севера да направи нещо, момичетата се смееха и се провикваха:
— Нека Руби го накара, той е неин роб.
Робът целият се изчервяваше, когато те говореха за него, но аз се смеех заедно с тях. Следобед ядях заедно с останалите жени, въпреки че хапвах съвсем малко, само смокини и сухари, защото от всичко друго ми прилошаваше. Компанията на Шира и дъщерите й ми беше приятна. С Ревка все още се разбирах трудно, но бях готова да правя компромиси, за да спечеля благоволението й. Предложих й да се разходим заедно из площада.
— Защо? — попита ме тя.
Изглежда, не се доверяваше на никого.
— За да ме опознаеш и да не си толкова подозрителна към мен — отговорих й откровено аз.