Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
Разбирах защо Шира бе готова да направи всичко, за да защити единствения си син. Не се вслушвах в това, което другите жени говореха за нея, но веднъж, когато тя боледуваше и аз отидох у тях, за да й занеса супа от ряпа, забелязах, че си има скрит олтар. Потропах на вратата, но влязох в къщата, преди да чуя отговор. Шира бързо затвори шкафа, където бе изградила олтара, но успях да зърна искрата на запалената лампа до дара от мед и зехтин, поставен там пред малка, алабастрова фигурка на жена с вдигнати ръце. Разпознах Ашторет, майката — воин, която от дълго време ни бе забранено да почитаме. Не ни бе позволено да имаме идоли, нито да благодарим на богинята. Жените, които го правеха, се стараеха да крият олтарите си, за да не бъдат видени запалените им лампи.
Шира ми благодари за супата. Не говорехме за неща, които можеха да се сметнат за магии и вещерство, и аз не повдигнах нито веднъж очи към мястото, където се намираше олтарът й. Жал ми бе за нея, защото често виждах тревогата да засенчва красивото й скулесто лице. Макар да полагаше усилия да задържи детинското в него, синът й вече искаше да бъде мъж. Тя го предупреждаваше постоянно, но Адир бързаше към казармата, решен да бъде сред мъжете, на които се възхищаваше. Когато вятърът е тъй силен, че можем да се задавим от прахта, която навява в лицата ни, ние, жените, се увиваме плътно в шаловете си, но момчетата пренебрегват стихиите и тичат сред буреносните облаци, мечтаейки за слава. Дори една вещица не може да попречи на сина си да стане воин. Няма достатъчно силно заклинание за това.
3
Преди да дойде Йаел, аз бях новата в гълъбарниците. Мислех, че ще ме пратят на работа при пекарите, защото бях научила много от мъжа си за тайните на хляба. Но когато пристигнах в крепостта, носех белия си жалеен шал, и както стоях пред членовете на съвета със сведена глава, навярно им бях заприличала на смирена гълъбица. В мига, в който минах през резбованите дървени порти на най-големия гълъбарник — кръглата кула с тесни процепи в покрива, през които влизаше светлината, — бях убедена, че някой ме е прокълнал. Не можех да разбера защо главната пазителка и красивите й дъщери се гордееха толкова много с това, което вършеха. Увериха ме, че съм била почетена с голяма чест от съвета, щом са ме изпратили тук, и ме приветстваха с цветни венци, които веднага свалих. Намирах гълъбите за мръсни, отвратителни твари — месото им ставаше за ядене, ако се свареше добре, както и яйцата им, но нищо повече. Бях паднала по-ниско дори от тези прости птици, защото трябваше да събирам изпражненията им в кошници. Бях робиня, грижеща се за техните остатъци и нечистотии, низвергната в очите на Бог. Такова бе мястото ми в живота. Такава бе ориста ми.
Плаках цяла нощ след първия си ден в гълъбарника и се срамувах от това — жена на моята възраст не можеше да си позволи такава слабост, затова се бях обърнала с гръб към внуците си, за да не разберат за унижението ми. Бяхме пристигнали в планината само преди дни. Краката още ни боляха, кожите ни бяха изгорели от слънцето, мълчанието бе заседнало в гърлата ни. Всичко ни се струваше ново и странно — мъжете в сребърни брони, жените, работещи на полето под бадемовите дървета. Трябваше да благодаря за спасението ни, а вместо това ридаех като дете от отчаяние.
Опитвах се да скрия тъгата си, но не можех. Малките ръчички на внуците ми ме потупаха по рамената, за да ме утешат, и в допира им усетих тяхната тревога. Те не можеха да говорят и може би именно заради този недъг бяха по-чувствителни и долавяха това, което другите пропускаха, истинската същност на света. Можеха да уловят нощна пеперуда в мрака, ослушвайки се за нежния мах на крилете й. Можеха да определят дали вятърът идваше от запад, или се надигаше от изток само по звука му. Навярно способностите им бяха истинско чудо.
Там, където имаше едно чудо, със сигурност щяха да се появят още.
Плаках, докато заспах, и се събудих рано след неспокойната нощ. Очите ми бяха червени и подпухнали. Очаквах момчетата още да спят, но по-малкият ми внук, Леви, който тъкмо бе навършил седем години, бе приседнал до мен, гледаше ме втренчено и чакаше да се събудя. Хвана ме за ръката и ме поведе навън, моят невръстен водач сред мъждивата светлина. Имах чувството, че още сънувам, но прахта и блеенето на козите в кошарите бяха достатъчно реални. Намирахме се в тази крепост, толкова далече от всичко, което познавахме — от полетата с макове и магарешки тръни, от кипарисовите горички, от цъфналите нарове, чиито алени, приличащи на камбанки цветове щяха да се превърнат в плод пред очите ни.