Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
Изпитах жал към него.
— Той ще се върне — уверих го аз.
Баща ми поклати глава.
— Сигурна съм — казах аз, макар да знаех, че разривът между тях е дълбок. — Амрам е твой син и твой ученик.
Последвах брат си до казармите. Намерих го да цепи дърва. Беше бесен, ръмжеше, докато работеше, като мъж, който разсичаше врага си на две. Но врагът му бе този, който му бе дал живот, неговият баща. Този враг го бе научил на тайната на невидимостта и бе прекосил пустинята, за да го открие.
— Той е един стар човек — напомних на Амрам.
Може би сърцето ми изпитваше жал към баща ни, защото бяхме съучастници в нашето ужасно престъпление.
— Скръбта по майка ни го отрови отвътре.
— Когато отида при майка на Азиза, за да поискам благословията й, ще бъдеш ли до мен, Йая?
Обърна се към мен така, макар и двамата да знаехме, че момичето, което някога бе Йая, вече го нямаше. Кимнах, после се осмелих да го попитам дали и той ще бъде до мен, независимо накъде щеше да ме поведе съдбата ми.
Момчето, което бе той някога, също го нямаше, онзи, който в Йерусалим гордо ми бе обявил, че ще стане убиец. Въпреки всичко той все още бе мой брат.
— Открих те в пустошта — напомни ми Амрам. — Нима бих те изоставил сега?
Не след дълго започнах да сънувам майка си. През целия си живот бях сънувала лъвове и призраци, но вече не бе така. Чувствах присъствието на жената, която ме бе родила. Копнеех да я видя, да разбера каква е била, дали имаме нещо общо.
Една нощ сънувах гласа на майка си, онзи, който чувах, докато идвах на този свят. Отидох при баща си рано сутринта, преди дързостта ми да изчезне заедно със съня ми. Убиецът беше извън казармите, чистеше оръжия, приседнал на дънера на стара маслина. Младите момчета и мъже, които минаваха покрай него, нямаха представа, че е бил един от най-жестоките мъже в Йерусалим, че притежаваше способността да се слива с всичко и бе убил повече хора, отколкото листа има по клоните на върбата.
Баща ми се бе привел към земята, косата му бе побеляла, по лицето му се бяха врязали дълбоки бръчки. Никога преди не го бях молила за услуга, но сега исках нещо от него.
— Кажи ми, какъв бе цветът на косата на майка ми? — помолих го аз.
— Нима още не си се досетила защо не мога да те погледна? Всеки път, когато вдигна очи към теб, виждам нея.
Най-накрая разбрах защо щом ме погледнеше, скръбта помрачаваше лицето му. Майка ми бе имала същия цвят на косата като моя. И аз като нея бях огнено дърво. Въпреки всичко аз все още горях.
24
Дъждовният сезон свърши рано. Очакваха ни тежки времена и това си личеше по искрящо бялото от жегата небе над главите ни. Всеки ден докарваха в крепостта от езерата под нас бъчви, пълни с вода, завързани за гърбовете на магарета, докато цистерните ни не се напълниха достатъчно, за да изкараме трудните летни месеци. Въздухът като че ли вече се бе ожесточил, вятърът духаше от далечната страна на Соленото море, но носеше не прохлада, а жега.
Чествахме Празника на безквасните хлябове, но тази година бе различна, защото не можехме да поднесем дарове в Храма. След като кажехме молитвите си, празнувахме от сърце, но докато се радвахме отново на свободата си, поглеждахме и към пустинята. Бях започнала вечер да придружавам Ревка до тъкачните станове на площада. Работата там възпираше мислите ни от тревожното блуждаене. Но не можехме да избегнем клюкарстването на другите жени и макар да не се присъединявахме към тях, чувахме всичко. Често жените говореха за водача ни, който бе нашият герой и единствената ни надежда. Те го хвалеха и някои от тях мечтаеха да бъдат негови. Дори омъжените копнееха за това и прикриваха очите си, та никой да не забележи копнежа им, и макар да се смееха, завистта им към тази, която имаше тази чест, бе огромна. Не знаех, че Бен Яир има жена, но Ревка ми я посочи. Бе скромна, смугла жена, която винаги бе плътно увита с шала си и се държеше встрани от другите. Бях я виждала в овощните градини, без да знам коя е тя.
— Какво ли е да си жена на такъв велик мъж като Елеазар бен Яир? — зачудих се гласно и Ревка се засмя с горчивина.
— Огледай я добре следващия път, когато я видиш — предложи ми тя. — Виж дали ти изглежда щастлива.