Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
Когато най-накрая помолих за прошката й, заплаках. Но този път не с нейните, а с моите собствени сълзи.
Заспах на скалите, просната на една тъмна скалиста площадка, където растяха високи храсти.
Събудих се почти на разсъмване. Сия бе останала в сънищата ми през цялата нощ. Стоеше заедно с лъва под една върба в пустинята. Беше си го върнала, както заслужаваше, и за разлика от мен не бе крадла. Бе ми оставила това, което ми принадлежеше. Почувствах, че детето помръдва вътре в мен, и се разплаках от радост. Не бях нито демон, нито леопард, просто жена с червена коса. Светлината си проправяше път през небето и обагряше пустинята в розово. Облякох туниката си. Тялото ми бе цялото ожулено и изранено. Видях белезите, които бях направила преди време по краката си, избледнели, подобни на дъгата на новата луна. Знаех, че до края на живота си трябва да ги нося, но сякаш принадлежаха на друг човек.
Коленичих до огъня, за да се уверя, че няма живи въглени. И тогава видях следите на лъва. В пустинята бяха останали само няколко такива животни, но един от тях бе дошъл тук, в отговор на моята молитва. Бе стоял през цялата нощ, бдейки над мен, преди най-накрая да си отиде.
Исках да поговоря с баща си, да се сдобря с него, но всеки път, когато опитвах, той се извръщаше от мен. Отпъждаше ме с ръка с жеста, с който гонеше кучетата, защото все още бях това за него. Тук, в крепостта, бе станал още по-огорчен и нещастен, отколкото бе в Йерусалим. Той, който бе упражнявал тъй дълго умението си да е невидим, бе постигнал това, което искаше: никой не го забелязваше. Възрастните мъже бяха невидими в този свят на война, смятани за безполезни. Жизнената му енергия бе изчезнала. Бен Яир се нуждаеше от млади мъже, които можеха да се бият в открита битка с брадви в ръце, не от убийци, криещи кинжали в робите си, които пробождат враговете си в тъмните улични ъгли. Тук никой не почиташе великия Йосиф бар Елханан за таланта му да се вмъква в домовете на неприятелите си, сливайки се с нощния мрак.
Назначиха го да следи снабдяването и раздаването на оръжията. Бе скромна работа, отредена за младите момчета и старците. Да слага върхове на стрелите бе под достойнството му, но никой не искаше да го чуе, никой не го ценеше вече. Бе започнал да се затваря в себе си, погълнат от завистта. Сега, щом видеше брат ми да се завръща с воините, баща ми изпитваше ревност, не гордост. Амрам винаги бе светлина за очите му, но напоследък баща ни бе започнал да го гледа с неприязън. Като учител, чийто ученик го бе надминал, бащата намрази сина заради победите и младостта му.
Сякаш вече нямаше никакви деца. Ние бяхме само сенки по стената, плъзгащи се ехидно по нея, за да му се подиграваме и да го предадем.
Една нощ той видя Азиза и брат ми да се крият в сенките край фонтана. Всички знаеха, че тя е дъщерята на вещицата. Не бе жена, каквато баща ми би желал за сина си. Обърна се към нея и се изплю на земята. Изсъска Шед, зъл дух, сякаш бе видял змия. Извика брат ми да отиде при него и двамата започнаха да спорят толкова яростно, че закрих ушите си с длани.
Брат ми обяви, че смята да вземе Азиза за жена въпреки гневните протести на баща ми, който не искаше да чуе за подобно нещо. Амрам заплаши да се отрече от него и старият убиец също отправи заплаха. Ако майката на Азиза научела за поквареността на дъщеря си, може би сама щяла да я накаже, да й направи заклинание за мълчание или да покрие тялото й с циреи, да отреже косата й и да я прогони от крепостта. Седях в ъгъла и предях на вретеното си, правейки всичко възможно да не се намеся, но сърцето ми блъскаше бясно в гърдите ми, докато брат ми и баща ми се разгневяваха все повече един на друг. Въздухът в стаята бе горещ, нажежен. Колкото повече баща ми фучеше, толкова по-блед ставаше брат ми, подобен на лед. Бледата светлина е опасна, безмилостна и студена. Амрам постави ръка на ножа си. Може би бе забравил, че мъжът пред него бе баща ни. Прошепнах името му с надеждата да го пробудя от мрачния му сън. Брат ми погледна към ножа, който бе извадил от колана си, сякаш наистина бе сънувал. Бързо свали ръката си.
— Никога вече не смей да говориш с мен — предупреди той баща ни, преди да си тръгне. — Ако ме видиш, подмини ме мълчаливо, както ще направя и аз.
В този миг изчезна и последната ми надежда, че може би някога ще бъдем истинско семейство. Тази вечер баща ми отказа да яде. Легна си и се обърна с лице към стената. Изглеждаше поостарял от годините си, мъж, който бе захвърлил всичко, което би могъл да има, съсипан от собствената си горчивина.