Обсадата на мрака
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Legacy of the Drow #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 9547611615
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Обсадата на мрака». Краткое содержание книги:
Навсякъде около себе си Виждах Възбуда. У джуджетата, у Кати-Бри, дори у Риждис — полуръста, известен повече с любовта си към храната и дрямката, отколкото към войната.
Аз също го усещах. Това горящо очакване, това дружеско чувство, което караше мен и всички останали да се потупваме по гърбовете, да се хвалим и за най-малкото допълнение към общата защита и заедно да извисяваме радостно гласове при всяка добра новина. Какво бе това? Бе нещо повече от споделения страх, повече от благодарността за онова, което имахме, докато осъзнавахме, че скоро може да ни го отнемат. Тогава не го разбирах — в онова време на ярост, в онази еуфория на трескави приготовления. Сега, когато погледна назад, виждам всичко ясно.
Беше надежда.
Освен това и Лолт, и Ерту знаеха, че дори Мрачните жрици не биха могли да успеят да озаптят развилнелите се демони, когато битките се разразят.
— Всички, освен един — уточни Ерту и Кралицата на паяците го изгледа заинтригувано. — Ще имам нужда от пратеник, който да извести на онзи глупак До’Урден какво притежавам и какво ще искам в замяна за него.
Лолт се замисли над думите на съюзника си. Трябваше да действа внимателно и за известно време да го удържа, в противен случай рискуваше походът срещу Сребърните зали да се усложни ненужно. Ерту не биваше да знае какво е намислила — веднъж сметнал, че някаква опасност грози Дризт До’Урден, единствения му шанс да се завърне в Материалната равнина през следващите стотина години, той щеше да направи всичко възможно да провали плановете й.
— Още е рано — настоя богинята. — Дризт До’Урден не бива да се замесва, докато редът в моя град не бъде възстановен.
— В Мензоберанзан никога не цари ред — ехидно подхвърли демонът.
— Относителен ред — съгласи се тя. — Ще получиш възнаграждението си, когато аз реша и едва тогава може да изпратиш някого при изменника.
— Повелителко на паяците… — заплашително подхвана Ерту.
— Смутното време наближава своя край — сопна се Лолт в грозното му лице, — и силите ми бързо се възвръщат. Мери си приказките, демоне, ако не искащ да се озовеш в някое още по-отвратително място от онова, в което си заточен сега!
С тези думи тя рязко се обърна и се отдалечи с развети алено — черни одежди. Когато валмата на гъстата мъгла я скриха от погледа на Ерту, по устните на богинята плъзна доволна усмивка. Какъв подходящ край на срещата! Когато си имаше вземане-даване с танари като Ерту, винаги ставаше така — рано или късно идваше момент, в който дипломатичността ставаше безсилна и тогава можеха да й помогнат единствено откритите заплахи.
Демонът се отпусна в издълбаната гъба, осъзнавайки, че Лолт наистина държи цялата ситуация под контрол. Единствено благодарение на нея слугите му се бяха озовали в Материалната равнина, у нея беше и дарът, който можеше да сложи край на изгнаничеството му. Освен това, той нито за миг не се съмняваше в твърдението й, че нещата в Пантеона най-сетне започват да си идват на мястото. И след като Смутното време бе само преходен период, а силите на богинята — на път да се завърнат, дори един толкова могъщ балор щеше да бъде съвсем безсилен срещу нея.
С примирена въздишка, той отново насочи вниманието си към образите, които магическото приспособление показваше. Точно в този миг петима коболди, извлечени насила от Хищния процеп, страхливо се притискаха един в друг, докато страховитите чудовища обикаляха около тях, дразнеха ги и ги измъчваха. Ерту имаше чувството, че усеща ужаса на жертвите, по тялото му плъзна приятна възбуда, сякаш самият той извършваше жестокото убийство.
Настроението му бързо започна да се подобрява.
Белвар Дисенгалп, заедно с още двайсетина свиърфнебълски войни, седеше на една каменна тераса, под която се простираше голяма галерия. Подът й бе осеян с масивни скални късове, от тавана висяха внушителни сталактити. Всички войни на малкия отряд държаха в ръцете си въжета (това на Белвар минаваше през една гайка на колана му и бе прикрепено със здрава каишка, изработена от изсушена гъбена кожа към кирката, която заместваше ръката му), с чиято помощ гномовете можеха да се спуснат на земята само за миг. Тези предпазни мерки бяха необходими заради жреците, които в този миг чертаеха сложни руни по пода и обсъждаха предишните провали, както и най-ефективния начин да обединят силите си — не само за предстоящото призоваване, но и в случай, че нещата се развиеха зле като последните два пъти и всичко се объркаше.
Тревожеха се, въпреки че бяха усетили завръщането на магическите си умения и бяха чули призива на Сегоян, своя бог и покровител. Ала за тях имаше един-единствен начин да се убедят извън всякакво съмнение, че краят на това странно време наистина е дошъл. Само призоваването на един земен дух можеше да ги накара да повярват, че всичко отново е наред. За свиърфнеблите, привикнали към пръстта и скалите, които ги заобикаляха, като да бяха част от тях, земята бе повече от дом, тя бе страст и начин на живот. Само ако успееха да призоват един земен дух и да се убедят в приятелството му, щяха да знаят със сигурност, че с техния бог всичко е наред. Нищо друго нямаше да е достатъчно.
Вече бяха опитвали неведнъж. Първия път не се бе случило нищо, заклинанията им бяха останали нечути, не бе помръднало дори най-малкото камъче. Втория, третия и четвъртия път бяха съумели да издигнат високи скални колони, в които обаче нямаше и искрица живот. Три от сталагмитените могили в галерията бяха останали именно от тези неуспешни призовавания.