Обсадата на мрака

Така бе й с Кати-Бри и нейния меч. Една битка, която тя не бе търсила, я откри сама, и тя реши да се впусне в нея. Да се поддам на инстинкта да я защитавам, би означавало да й попреча да върви по своя път. Можех да разкажа всичко на Бруенор, който вероятно щеше да нареди на своите джуджета да унищожат магическото оръжие. Ако го бях сторил, ако бях направил каквото и да било, с което да предотвратя битката, наложена й от съдбата, щеше да означава, че нямам нито доверие в нея, нито уважение към нуждите и желанията й. Ако се бях намесил, щях да открадна частица от свободата й. Щях да допусна същата грешка, която допусна и Уолфгар. Защото в страха си за жената, която боготвореше, безстрашният и горд варварин замалко нея задуши в покровителствената си прегръдка.

Вярвам, че в миговете преди смъртта си той е осъзнал грешката си. Мисля, че си е припомнил какво всъщност обича у Кати-Бри — нейната сила и независимост. По някаква горчива ирония нашите инстинкти често пъти са в разрез с онова, което в действителност желаем за скъпите си същества.

Именно затова родителите трябва да оставят детето си да отиде в Града на бездънните води, така, както аз не се опитах да спра Кати-Бри. Тя избра да задържи меча си и да изследва магията, заключена в него, излагайки се по този начин на немалка опасност. Единствено тя можеше да вземе това решение и когато го стори, аз трябваше да го уважа, да уважа и нея самата. През следващите няколко седмици двамата се виждахме рядко, тъй като тя бе прекалено заета с личната си битка.