Обсадата на мрака
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Legacy of the Drow #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 9547611615
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Обсадата на мрака». Краткое содержание книги:
Навсякъде около себе си Виждах Възбуда. У джуджетата, у Кати-Бри, дори у Риждис — полуръста, известен повече с любовта си към храната и дрямката, отколкото към войната.
Аз също го усещах. Това горящо очакване, това дружеско чувство, което караше мен и всички останали да се потупваме по гърбовете, да се хвалим и за най-малкото допълнение към общата защита и заедно да извисяваме радостно гласове при всяка добра новина. Какво бе това? Бе нещо повече от споделения страх, повече от благодарността за онова, което имахме, докато осъзнавахме, че скоро може да ни го отнемат. Тогава не го разбирах — в онова време на ярост, в онази еуфория на трескави приготовления. Сега, когато погледна назад, виждам всичко ясно.
Беше надежда.
Това бяха рисковете, които грозяха всеки, захванал се да върши нещо заедно с харпъловци.
Четиримата гости се втурнаха в залата, като замалко не стъпкаха горкото джудже, което вървеше пред тях, за да обяви появата им. Разбира се, Харкъл, чиито очи се бяха озовали в Митрил Хол преди него, също беше тук, с превръзка на очите и воден от пълничкия Регуелд, който пък беше пристигнал, яхнал причудлив жребец с глава на кон и задница на жаба. Съвсем подходящо, магьосникът го бе нарекъл Скокльо.
Нито Риджис, нито Бруенор познаваха третия магьосник, а и той не сметна за необходимо да се представи, само изръмжа и им кимна.
— Аз съм Белла дон Дел Рой Харпъл — тържествено обяви четвъртият посетител — нисичка, но доста красива млада жена, чиито очи като че ли никога не гледаха в една и съща посока.
И двете бяха зелени, ала докато едното гореше с ярък вътрешен плам, другото бе мътно и някак сивкаво. Това обаче, вместо да я загрозява, само й придаваше още по-екзотичен вид.
Едно от имената й бе познато на Бруенор и той се досети, че Белла трябва да бе водачката на малката групичка.
— Дъщеря на Дел Рой, главния магьосник в Бръшляновото имение? — попита той, при което дребничката жена се поклони толкова ниско, че дългата й руса коса докосна пода.
— Приеми почитанията на всички в Дългата седловина, о, кралю Бруенор! — подобаващо заяви тя. — Твоят зов за помощ не остана нечут!
„За съжаление“, каза си джуджето, но предпочете да запази тази мисъл за себе си.
— Заедно с мен дойдоха и…
— Харкъл и Регуелд! — намеси се Риджис, който познаваше двамата магьосници от предишното си посещение в имението. — Добра среща! Радвам се да чуя, че опитите ви да кръстосате жаба и кон най-сетне са се увенчали с успех.
— Казва се Скокльо! — отвърна Регуелд с толкова щастлива усмивка, каквато рядко озаряваше обикновено мрачното му лице.
Това бе гледка, която си заслужава да се види, нетърпеливо си помисли полуръстът.
— Аз съм дъщерята на Дел Рой — натърти Белла й го погледна накриво. — Бих те помолила да не ме прекъсваш отново, иначе ще бъда принудена да те превърна в нещо, което Скокльо с удоволствие би хапнал.
Искриците, които играеха в тъмнозеленото й око, както и тези, които проблясваха в сивите очи на полуръста, красноречиво говореха, че заплахата съвсем не е сериозна. Все пак Риджис я послуша, тъй като най-неочаквано бе обзет от огромно желание да не си разваля отношенията с Белла. Тя бе висока около метър и приятно закръглена… всъщност донякъде приличаше на самия Риджис, с изключение на това, че никой не можеше да отрече женствеността й. Поне той не можеше.
— Третият ми спътник е Бидърду — продължи Белла и двамата приятели веднага разбраха защо непознатият магьосник отвърна на това представяне със звучен лай.
Бруенор простена, а Риджис се разсмя и плесна с ръце. Когато преди време бяха минали през Дългата седловина в търсене на Митрил Хол, Бидърду, „благодарение“ на една несполучлива отвара, се бе превърнал в семейното куче на харпъловци.
— Трансформацията все още не е съвсем завършена — извинително рече Белла и плесна Бидърду по врата, за да го накара да си прибере езика.
Харкъл, който вече не издържаше, шумно си прочисти гърлото и нетърпеливо запристъпя от крак на крак.
— Но, разбира се! — възкликна Бруенор и изсвири, при което един прислужник излезе от близката стая, понесъл двете очни ябълки, по една във всяка ръка.
За негова чест трябва да кажем, че се отнасяше наистина внимателно с тях, опитваше се да не ги тръска твърде много и ги държеше обърнати към магьосника.
— Колко се радвам да се видя отново! — доволно въздъхна Харкъл и се завъртя, с намерението да отиде при очите си, но вместо това се насочи право към вратата, през която бе влязъл преди малко.
— Не, не! — скара се сам на себе си той и описа пълен кръг, мъчейки се да се ориентира, което не бе никак лесно, като се имаше предвид, че очите му го наблюдаваха от другия край на стаята.
Бруенор простена още по-отчаяно.