Обсадата на мрака

— Никога не съм казвал, че искам да ти попреча — спокойно отвърна Дризт.

Кати-Бри не каза нищо, ала изобщо не се изненада. Когато за първи път каза на Бруенор, че иска да си тръгне, че иска да напусне Митрил Хол за известно време и да пообиколи света, свадливото джудже нададе такъв рев, че тя се уплаши да не би таванът да се срути отгоре им.

Срещнаха се два дни по-късно, когато ефектът на безчетните кани светена вода, с които баща й се наливаше напоследък, бе отминал, и тогава, за нейно облекчение и изненада, той се бе държал много по-разумно и сговорчиво. Беше я уверил, че прекрасно я разбира и, макар гласът му да бе насечен от вълнение и тъга, й бе казал да последва сърцето си, да тръгне по белия свят и да открие своето място под слънцето. Още тогава обикновено свадливият й баща й се бе сторил необичайно сговорчив и разумен, но едва сега, докато гледаше топло усмихнатия Дризт, тя най-сетне разбра кой трябва да му бе нашепнал онези мъдри думи.

— Той ли те изпрати? — подозрително попита тя.

— Не мога ли и аз да си тръгна като теб? — засмя се елфът.

— Просто не мога да прекарам остатъка от дните си в тунелите — почти умолително рече младата жена, сякаш искаше да се оправдае, да се отърве от угризенията, които я измъчваха, от мига, в който реши да напусне дома си.

Погледът й се зарея към хоризонта и тя добави:

— Сърцето ми нашепва, че там ме очакват още толкова много неща. Нашепва ми го още откакто Уолфгар…

Тя въздъхна и безпомощно вдигна очи към приятеля си.