Гаснеща жарава

И Лазур е до нас. Милва болезнения ми гръб с нежните си ръце.

— Толкова съжалявам, Там — отронвам аз.

— Не, аз съжалявам! Все те упреквам за какво ли не, а ти само търпиш! Толкова се радвам, че си жива… че се върна!

Притварям очи с чувство на облекчение. Ето. Заради това трябваше да се върна. Защото част от мен винаги ще бъде свързана с Тамра. Не можех да я оставя да се чуди, да страда от загадъчното ми изчезване…

— Да, тя е жива, но Мирам я няма. Моята дъщеря — намесва се Северин, при което и трите вкупом се раздалечаваме една от друга.

Не смея да откъсна очи от него, стоя нащрек като звяр, като хищник. Той вперва поглед в мен.

— Това няма да мине безнаказано. Не и този път. Пропиля и последния си шанс, Ясинда.

Скръцване на пода привлича вниманието ми към вратата на спалнята. Касиан е застанал на прага. Все пак е тук. Върнал се е. В гърдите си усещам пърхане.

— Прайдът ще се събере до един час — обявява Северин и отново връщам поглед към него. — Ще говориш за простъпките си пред всички.

Значи ме очаква публичен процес?

Подобни събития не са обичайни за живота на прайда. В съзнателния ми живот се е случвало да присъствам само на една или две публични присъди, предвид това, че тук рядко някой нарушава правилата.

Тъмните очи на Северин се присвиват срещу мен.

— Не закъснявай. За да не ти пратя конвой.

Тръгва да си върви, но спира пред вратата и решава да възложи отговорността на сина си.

— Всъщност, Касиан, като се замисля, защо ти не се погрижиш тя да дойде навреме?

За да е сигурен, че няма да избягам.

Облекчението, което изпитах при вида на Касиан, се изпарява. Ще ми бъде пазач.

— Всичко ще е наред — Тамра ме стисва за рамото. Извръщам очи към сериозното й лице. — Ще бъда до теб.

— И аз — приглася й Лаз.

Усмихвам се и на двете.

— Каква късметлийка съм, че ви имам.

Сетне поглеждам към мама. За мое учудване, тя се надига в леглото. Хващам я за ръката, за да й помогна да седне.

— Ще направя чай — предлага Лазур и изчезва от спалнята.

Касиан наблюдава мълчаливо как с Тамра се грижим за майка ни.

— Искаме да останем малко насаме, моля! — рязко му подвиква Тамра, без дори да го погледне. Изведнъж се сещам за последния път, когато тримата се озовахме в една стая. За грозните думи… Явно и сестра ми не е забравила.

С крайчеца на окото си забелязвам как той ни оставя. Вслушвам се в заглъхващите му стъпки. Не отива далеч. Само до всекидневната. Изпълнява заповеди. Все пак ще ме ескортира до събранието. Няма да си тръгне току-тъй.

Сякаш прочела мислите ми, Тамра ме уверява:

— Ще бъдем с теб, Ясинда. Мама и аз. Ще се изправим пред всички като семейство.