Гаснеща жарава

— Все пак мисля, че го заслужаваш.

Думите му ме нараняват, карат ме да се чувствам като пораженец заради това, че съм се отказала от любовта ни. Но после се сещам за всичко, за всеки, когото съм подложила на риск. За живота на онези, които ще бъдат засегнати, ако сега избера Уил. А аз не бих могла да го направя. Тук не става дума само за мен.

— Една седмица — повтаря той и ме оставя да го осмисля.

Това може би е неговият начин отново да ме види, да се опита да спечели повече време с мен… да промени решението ми. От друга страна, може да се окаже единственият шанс за Мирам.

Хващам дръжката на вратата и я натискам надолу.

— Ясинда?

Когато изрича името ми, го поглеждам отново и усещам познатия порив.

— По обяд. Точно след седмица.

Съгласявам се.

— Ще бъда тук.

Кима с глава безизразно, без да се усмихва. Очите ми са в плен на неговите. Ръката му се отпуска върху моята на седалката. Кожата ми пламва, нагорещява се под дланта му. Затварям очи измъчено. Моето егоистично „аз“ все още жадува да замине с него.

Ръката ми се измъква изпод неговата и излизам от ленд роувъра.

За момент се вглеждам в гората, тиха и гъста. Масивът от високи борове хвърля тежка сянка. Листата шумолят от подухването на вятъра. Усещам погледа му върху себе си, но не се обръщам назад. Изкушението е твърде голямо. Ще ми е трудно да продължа напред.

Затичвам се, дишайки дълбоко. Спринтирам между дърветата, които ме закачат като стари приятели. Само че вече не ги усещам толкова дружелюбно настроени. По-скоро ми се струват като затворнически стени.

Постовият ме кара да изчакам при портите, докато разговаря с някого с приглушен глас по радиовръзката си. Със Северин, естествено. С кого другиго?

Гледам предизвикателно младежа, докато стоя под обраслата с бръшлян арка и чакам… като аутсайдер, който може и да не бъде допуснат.

Мярвам Нидия, застанала край отворената врата на къщата си. Взира се в мен с непроницаем поглед. Дори тя не идва да ме посрещне и се чудя дали не съм изгубила и нейното приятелство.

Сестра ми не се вижда никъде и се питам дали не е в къщата на Нидия. Може би усеща, че съм тук, че съм се върнала, но просто не я интересува. Дали си мисли, че съм я изоставила. От тази мисъл ми прималява, чувствам се празна. Особено след като се върнах до голяма степен заради нея. Заради Тамра и мама.

Северин пристига, пронизвайки ме с черния си поглед, бездънен като тъмно, необятно пространство.

Придружават го неколцина запъхтени старейшини, стараещи се да не изостават от темпото, което задава с широките си крачки.

Касиан няма проблем с това. И той е редом с баща си. Жадните му очи ме оглеждат от глава до пети сякаш иска да се увери, че наистина съм се върнала, че съм жива и здрава.