Гаснеща жарава

Той поема главата ми в дланите си, целува ме пламенно, хапейки леко устните ми. Пръстите му притискат нежната кожа на страните ми, лицето ми е в нежния капан на ръцете му.

Изохквам и се мъча да освободя главата си, да го вкуся така, както той ме вкусва, но той ме е хванал здраво… сладостно мъчение, което ме кара да се гърча от удоволствие под него.

Но и това не ми стига. Изобщо.

В недрата ми кипи огън, опитвам се да го обуздая, да охладя дробовете си.

Изскимтявам, когато плъзва ръка под ризата ми, милвайки гърба ми с нежни докосвания. Вдига устни от моите, за да промълви:

— Кожата ти… Толкова е… гореща.

Устните ни отново се сливат и дишането ми се учестява, когато ръката му се отклонява, за да премине върху ребрата ми, върху тръпнещата кожа на корема ми.

Откъсвам устни от неговите и извивам лице настрана, за да изпусна парещия въздух, който повече не мога да удържам.

Целувката му се измества към ямката на шията ми, езикът му се плъзва по сухожилието ми… само за да разгори още повече пожара в мен.

Сетне отдръпва устни от шията ми. Навлажнената ми кожа приветства радостно милувката на хладния въздух. Поемам го жадно, трескаво, за да угася разрастващия се в мен огнен ад.

Усещам втренчения му поглед и се гмурвам в него.

Тъмнината в стаята не може да скрие блясъка в очите му. Той се взира в мен с такава първична сила, че вдигам трепереща ръка, за да я прокарам по потъналите в сянка очертания на лицето му, да погаля с върховете на пръстите си изсечените му, мъжествени черти. Поглаждам тъмните вежди, надвесени над очите ми, които сякаш минават през мен.

Пръстите ми блуждаят, спират се да си починат върху устните му, леко подути от целувките. Устата му се раздвижва под допира им.

— Ела с мен, Ясинда.

Думите изпращат вибрации към пръстите ми, нагоре по ръката ми и се загнездват в сърцето ми. И аз изстивам.

Защото той знае. Знае какво става в главата ми. Когато по-рано се скрих в банята, явно е прочел мислите ми — доловил е думите, които не исках да изрека на глас.

Не мога да тръгна с него. Не мога да избягам с него в тази идеална фантазия, която създадохме в собствените си умове.

— Не мога — прошепвам. Сетне повтарям по-високо — Не мога.

Слагам ръка на рамото му и го събарям от тялото си. Виждам настъпилата промяна в изражението му, дори в мрака на стаята. Изглежда сърдит, лицето му заприличва на изсечено от гранит.

— Как можеш да се върнеш там?

— Не мога да не се върна. Трябва да научат за Мирам… А и не мога да оставя мама и Тамра да се чудят какво се е случило с мен.

— Можем да им пишем — изръмжава той.

— Не се шегувам — тросвам му се.

— Да ме виждаш да се смея? — улавяйки и двете ми ръце, той навежда лице към моето. — Защо се съпротивляваш на това да сме заедно?