Гаснеща жарава

С пребледняло лице мама обвива ръка около Тамра, която сякаш понечва да изкачи стъпалата. Сестра ми се съпротивлява известно време, но накрая заравя лице в рамото й.

Очите на мама вече не са безжизнени и празни. Но почти ми се ще да бяха. По-добре, отколкото да са пълни с мъка и болка.

Северин не обръща внимание на избухването на сестра ми. Само едва доловимият тик на бузата му издава, че изобщо я е чул или пък че не одобрява поведението й. Все пак става дума за Тамра. Той все още има нужда от нея и е склонен да изтърпи изблика й.

Следващата му заповед ме пронизва като острие и се забива дълбоко в душата ми.

— И Зара е длъжна да понесе своята отговорност — изрича отсечено Северин и хвърля поглед към старейшините, в случай че решат да възразят относно решението му да въвлече и майка ми. — Зара проявява нехайство към майчинските си задължения и към своите отговорности, свързани със собствените й деца и прайда.

Ето това вече не го очаквах.

— Какво? — крясвам, поглеждайки обезумяло към майка ми, чиито очи изглеждат съвършено будни, живи и дори хвърлят искри.

Северин продължава с монотонния си глас:

— Тя ще бъде осъдена на изгнание и трябва да напусне територията на прайда незабавно. От този ден нататък няма повече да бъде считана за драки и ще търси своя път в човешкия свят — при тези думи устните му се извиват подигравателно и той додава с видимо злорадство: — Както впрочем винаги е желала.

— Чакайте — провиквам се. — Ще тръгна с нея! Изгонете и мен!

Устата на Северин бавно се изкривява.

— Що се отнася до твоето наказание, нямаш избор. А и… — студеният му поглед ме измерва от глава до пети сякаш ме разголва. — Ти тепърва ще трябва да изпълниш предназначението си.

От устата на Тамра започват да изригват проклятия. Лаз се долепя до рамото й, помагайки на мама да я обуздаят.

Не зная кое е най-лошото — недвусмислената заплаха, че ще ме използват за разплод, предстоящото подрязване на крилата ми или това, че ще изгубя мама. Всяко от тези три неща е ужасно по свой начин.

Всичките накуп ще ме съсипят.

Това, наред с раздялата с Уил и общата ни мечта, както и вината за участта на Мирам, ми идва в повече. Какво още би могло да се случи? Какво още ще трябва да изтърпя?

Замръзвам на място, неестествено неподвижна, докато всичко се развива край мен с шеметна скорост и пред очите ми блуждаят неясни очертания. Животът ми е извън контрол и аз съм в центъра на случващото се.

Оглеждам се наоколо, сетне се взирам нагоре във виещата се мъгла на Нидия, която забулва прайда ни. Представям си как отлитам през нея с мама и Тамра.

Но това е само една фантазия.