Трескави сънища
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Пендъргаст“ #10
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-66-0
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Трескави сънища». Краткое содержание книги:
Заедно с верния Винсънт Д’Агоста, Пендъргаст се впуска в разследване на мистерията – за да попадне в още по-страшен кошмар, от който сякаш не може да се събуди. Като в трескав сън се преплитат загадъчни събития и тежки въпроси: какво се крие в изоставените постройки сред блатата на Луизиана; кой стои зад покушенията срещу Д’Агоста и дали Пендъргаст сам не е мишена; какви тайни е криела Хелън и дали той познава жената, за която се е оженил? От кого е била убита? И най-вече – защо?
— Не, благодаря, капитане — отвърна морският служител.
— Вие сте директор „Корабна сигурност“, така ли е?
— Точно така.
Директорът по сигурността беше безобиден възрастен джентълмен с рошава бяла коса и приятен британски акцент, който приличаше на пенсиониран полицейски инспектор от някакъв малък град в Англия. И сигурно е точно такъв, помисли си тя.
— И така, какво се случи? – попита Лора. Винаги обичаше да започва с основните въпроси.
— Ами, капитане, това за пръв път ми направи впечатление малко след отплаването. Получих оплакване, че една от пасажерките, Констанс Грийн, се държала странно.
— Как така?
— Беше на борда с детето си, бебе на три месеца. Това само по себе си е необичайно – не мога да си спомня дори и един случай пътник да се е качил с толкова малко дете. Особено пък самотна майка. Получих рапорт, че точно след качването си на кораба един дружелюбен пасажер е поискал да види бебето – и може би се е приближил твърде близко — и че госпожа Грийн, както изглежда, е заплашила пасажера.
— Какво направихте?
— Разпитах госпожа Грийн в каютата й и заключих, че тя не е нищо повече от една свръх закриляща майка – знаете как може да е – и че не съществува реална заплаха. Помислих си, че пътникът, който се беше оплакал, явно е проявил прекомерно любопитство.
— Как изглеждаше тя? Госпожа Грийн, имам предвид.
— Спокойна, сдържана, по-скоро официална.
— А бебето?
— В стаята с нея, в детско кошче, осигурено от домакинството на кораба. Спеше по време на посещението ми.
— А после?
— Госпожа Грийн се затвори в каютата си за три или четири дни. След това човек можеше да я види на кораба през останалата част от пътуването. Не знам да е имало други инциденти – до момента, в който тя не можа да покаже бебето си при паспортната проверка. Виждате ли, бебето беше твърде малко и затова бе добавено в паспорта й, както обикновено се постъпва, когато някой роди на борда.
— Видя ли ви се нормална?
— Напълно нормална при единствения ми разговор с нея. И необичайно уравновесена за млада дама на нейната възраст.
Следващият свидетел беше домакинът, който потвърди онова, което директорът по сигурността вече бе казал: че пътничката се качила с бебето си, че страстно го бранела и че изчезнала в каютата си за няколко дена. После, към средата на пътуването, са я виждали да се храни в ресторантите и да се разхожда из кораба без бебето. Хората предположили, че има бавачка или е използвала услугите на кораба за случая. Държала се затворено, не говорела с никого, отхвърляла всички приятелски жестове.
— Помислих си – каза домакинът, – че е някоя от онези изключително богати ексцентрички, нали знаете, които имат толкова много пари, че могат да се държат както си искат и няма кой да им каже нищо. Но… – Той се поколеба.
— Продължавайте.
— Към края на пътуването започнах да мисля, че тя може би е малко… луда.
Хейуърд спря пред вратата на малка килия. Никога не беше виждала Констанс Грийн, но беше чувала много за нея от Вини. Той винаги беше говорил за нея сякаш беше по-възрастна, но когато вратата се отвори, Хейуърд се изуми, когато видя млада жена на не повече от двайсет и две или двайсет и три години, тъмната коса, на която беше старомодно подстригана, да седи чинно на сгъваемото легло, все още в официалното си облекло от кораба.
— Може ли да вляза?
Констанс Грийн я погледна. Хейуърд се гордееше, че може да чете по очите на хората, но тези бяха непроницаеми.
— Моля, заповядайте.
Хейуърд седна на самотния стол в стаята. Беше ли възможно тази жена наистина да е хвърлила собственото си дете в Атлантическия океан?
— Аз съм капитан Хейуърд.
— Удоволствие е да се запозная с вас, капитане.
При тези обстоятелства от старомодната изисканост на поздрава по гърба на Хейуърд плъзнаха студени тръпки.
— Аз съм приятелка на лейтенант Д’Агоста, когото познавате, и също така понякога съм работила с вашия… ъ-ъ-ъ… чичо, специален агент Пендъргаст.
— Не ми е чичо. Алойзиъс е мой законен настойник. Не сме роднини. – Тя поправи Хейуърд предвзето, с изискана педантичност.
— Разбирам. Имате ли семейство?
— Не – дойде бързият рязък отговор. – Отдавна са починали.
— Съжалявам. Първо, питах се дали можете да ми помогнете с подробностите… имаме малък проблем с намирането на юридическите ви документи. Да знаете случайно номера на социалната си осигуровка?
— Нямам номер на социална осигуровка.