Трескави сънища
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Пендъргаст“ #10
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-66-0
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Трескави сънища». Краткое содержание книги:
Заедно с верния Винсънт Д’Агоста, Пендъргаст се впуска в разследване на мистерията – за да попадне в още по-страшен кошмар, от който сякаш не може да се събуди. Като в трескав сън се преплитат загадъчни събития и тежки въпроси: какво се крие в изоставените постройки сред блатата на Луизиана; кой стои зад покушенията срещу Д’Агоста и дали Пендъргаст сам не е мишена; какви тайни е криела Хелън и дали той познава жената, за която се е оженил? От кого е била убита? И най-вече – защо?
— У него е. Той е собственикът. Но се оказахме неспособни да я открием. Претърсихме бараката от мазето до тавана. И там нямаше нищо, също както и в къщата в Порт Алън. Не е останало нищо ценно, и определено няма картини на Одюбон.
Пендъргаст върна листа, прегледа документите, после затвори папката.
— И вие откраднахте този доклад, за да възпрепятствате конкуренцията си, предполагам?
— Няма смисъл да се помага на врагове. – Бласт взе папката и я сложи на дивана до себе си. – Но накрая всичко се оказа съмнително.
— И защо така? – попита Пендъргаст.
— Защото няколко месеца по-късно, след като той се преместил в жилищния блок с евтини квартири, блокът бил ударен от светкавица и изгорял до основи – със самия Торгенсон вътре. И да е скрил „Черната рамка“ някъде, мястото отдавна е забравено. Ако картината е била някъде в къщата, то е изгоряла заедно с всичко останало. – Бласт сви рамене.
— Тогава се отказах от търсенето. И, господин Пендъргаст, страхувам се, че „Черната рамка“ вече не съществува. Знам: изгубих двайсет години от живота си, за да го докажа.
— Не вярвам и на думица от това – каза Д’Агоста, докато пътуваха с асансьора надолу към лобито. – Просто се опитва да ни накара да повярваме, че Хелън не е искала картината, за да прикрие неговите мотиви да я нарани. Покрива си задника, не иска да го подозираме за убийството й – толкова е просто.
Пендъргаст не отвърна.
— Този тип очевидно е умен, човек би допуснал, че ще измисли нещо по-убедително – продължаваше Д’Агоста. – И двамата са искали картината, а Хелън е стигнала твърде близо. Бласт не е искал никой друг да вземе полагащото му се наследство. Толкова. А що се отнася до големите афери, контрабандата на слонова кост и кожи – ами, той има контакти в Африка, могъл е да ги използва, за да организира убийството.
Вратата на асансьора се отвори, те прекосиха лобито и пристъпиха в изпълнената с морска влага нощ. Вълните въздишаха върху пясъка, светлинки блестяха от милиони прозорци и обагряла тъмния плаж в цвета на отразени огньове. От някакъв ресторант наблизо долиташе музиката на мариачи.
— Откъде знаеше за тази работа? – попита Д’Агоста, докато се насочваха към пътя.
Пендъргаст сякаш се събуди от сън.
— Моля?
— За нещата в килера? Кожите? Как разбра?
— По миризмата.
— Миризма?
— Както всеки притежател на кожа от голяма котка ще потвърди, тези кожи притежават едва доловим мирис, не неприятен, напомнящ за мускусен парфюм – не може да се сбърка. Познавам го добре: като деца аз и брат ми се криехме в гардероба, където майка ни държеше кожените си палта. Знаех, че това приятелче търгува контрабандно със слонова кост и рогове на носорози; не беше сложно да се предположи, че търгува и с нелегални кожи.
— Разбирам.
— Хайде, Винсънт – „Карамино“ е само на две пресечки оттук. Най-добрите щипки от раци в Залива, както чувам: отлични са в компанията на леденостудена водка. А аз определено имам нужда от питие.
29.
Ню Йорк сити
Когато капитан Хейуърд влезе в занемарената чакалня пред стаите за разпит в мазето на Площад „Полиция“, двамата свидетели, които беше извикала, станаха.
Сержантът от отдел „Убийства“ също стана и Хейуърд се намръщи.
— Добре, седнете и се отпуснете. Не съм президентът. – Тя осъзнаваше, че всичките тези златни нашивки по раменете й вероятно бяха доста респектиращи, особено за човек, който работи на кораб, но това беше малко прекалено и я караше да се чувства неловко. – Съжалявам, че се наложи да ви безпокоя в неделя. Сержант, ще викам по един, без някакъв специален ред.
Тя влезе в стаята за разпити — една от по-приятните, предназначена за свидетели, които сътрудничат, а не за строги разпити на заподозрени. Вътре имаше масичка за кафе, бюро и два стола. Аудио-видео операторът беше вече там и й кимна, вдигайки нагоре палци.
— Благодаря – каза Хейуърд. – Високо го оценявам, особено за толкова кратко време. – Новогодишното й решение беше да овладява сприхавия си нрав спрямо подчинените си в службата. Тези над нея още получаваха неподправеното отношение: Ритни горния, целуни долния, това беше новото й мото.
Тя провря глава през вратата.
— Да влезе първият, моля.
Сержантът доведе първия свидетел, който беше още в униформа. Тя му посочи стола.
— Знам, че вече са ви разпитвали, но се надявам да нямате нищо против още един тур. Ще се опитам да трае кратко. Кафе, чай?