Дарк Холоу [bg]

— Мамка му! Живееш в Мейн, където морската храна е под път и над път: омари, раци — сами ти се предлагат.

— Ти, Луис, знаеш отлично, че не обичам този вид храна — отвърнах търпеливо. — Просто съм си такъв.

— Това не е „просто такъв“, а някаква си фобия, бе, човече!

Ейнджъл се хилеше добродушно и аз пак с благодарност си помислих, че нещата помежду нас са си постарому, че нищо не се е променило и те двамата просто обичат да ме будалкат.

— Съжалявам — рекох, — но винаги ме отблъсква всичко, което ходи на четири крака или изобщо няма крака. Бас държа, че вие ядете дори и хрилете…

— Хриле, сос, каквото кажеш, човече!

— Онова, за което говориш, Луис, не е сос, а съдържанието на храносмилателната система на тези животинки. Защо е жълт на цвят, знаеш ли?

Луис разочаровано махна с ръка.

— Няма защо да се дърляме, Птицо. В сушито няма раци, така че…

Ейнджъл си допи бирата.

— Глей сега, аз по този въпрос съм на страната на Птицата — разгорещи се той. — Последния път в Лос Анжелис ядох суши и щях да си издрайфам вътрешностите. Човече, този боклук може да те убие, казвам ти. Онази риба смърдеше, вярвай ми, и като видях надписа над вратата, лошо ми стана — тези заведения са одобрени от здравните инспекции, а ти продават пълна скръб. Все един и същи номер — да ти приберат кинтите, така де.

Луис наведе глава над масата, хвана я с две ръце и направи отчаян жест на тотално оскърбен човек. Сетне молитвено събра ръце и зашепна нещо. Ние с Ейнджъл се ухилихме — на кого ли толкова се моли, а? Освен на свети Смит и Уесън или на полковник Колт, на кой друг?

Във всеки случай направихме компромис — заведох ги в ресторанта на Тони Тайландеца на „Уорф стрийт“ — недалеч от старото пристанище. И какво да видим?! През две маси от нас се хранят Самсън и Дойл — онези две момчета от ФБР, които срещнах пред апартамента на Рита, плюс канадското ченге Елдрич. Погледнаха ни с интерес, но и неприязнено и пак забиха носове в кърито, което си бяха поръчали.

— Тия да не са ти приятели? — попита Ейнджъл.

— Тези, Ейнджъл, са федерални агенти, плюс братовчеда на север от границата.

— Че кой фебереец ще те хареса тебе, бе, Птицо, кажи ми само? Не че те по принцип са обичливи копелета.

Пристигна и поръчаната от нас храна. „Парадайз чикън“ — пиле по райски за Луис, и два специалитета на заведението за Ейнджъл и мен — говеждо с чушки, ананас и грах, доста подправки, лимон и чесън плюс чили. Супер. Луис подуши чесъна и гнусливо сбърчи нос. Абе, няма какво толкова да се целуваме тази вечер — намигнах му аз. Нали винаги ми чете мислите? Той се ухили.

Хранехме се мълчаливо. Онези от ФБР и канадецът излязоха още по средата на нашия обед. Непрестанно имах чувството, че скоро ще си объркаме шапките. Или по-точно те ще ме потърсят за нещо неприятно. Когато си тръгнаха, Луис замислено попи устни със салфетката и отпи от тайландската бира.