Дарк Холоу [bg]

Десета глава

Събудих се късно, станах и започнах приготовления за пътуването до Бангор. Ейнджъл и Луис още спяха, та реших да не ги чакам, а да свърша някоя и друга работа. Тръгнах към Оук Хил с намерение да се отбия в банката и да изтегля пари. Сетне хванах по „Олд Кънтри Роуд“, минах на „Блак Пойнт Роуд“, покрай „Уайт Капе Сандуич Шоп“ и така стигнах до „Фери Роуд“. Отляво се пада игрището за голф, отдясно — летните вили, а точно отпред е паркингът, където бе станала престрелката. Дъждът отдавна бе отмил следите от кръвопролитието, но тук-таме духащият откъм разбуненото, ревящо море вятър развяваше парчета от жълтата полицейска лента, с която се маркират местопрестъпленията.

Загледах се в мястото и се опитах да си представя драмата. Внезапно до мен спря полицейска патрулна кола. На волана бе местно ченге.

— Всичко наред ли е, сър? — попита ме полицаят, когато излязох от колата.

— Няма проблем, просто гледам — обясних аз. — Живея на „Спринг стрийт“.

Той ме огледа изпитателно, сетне кимна.

— Да, познах ви. Съжалявам, но след станалото трябва повече да си отваряме очите.

Махнах му, но на него, изглежда, му се говореше. Бе почти момче, доста по-млад от мен, русоляв, с меки, сериозни очи.

— Нетипичен случай — рече ми той. — Тук обичайно е много тихо и мирно.

— Вие от тукашните ли сте?

— Не, сър. Аз съм от Флинт, Мичиган. Семейството ми се премести на изток след фалита на „Джи Ем“. Тук започнахме наново, така да се каже, и ни потръгна. Най-доброто решение, което съм вземал досега.

— Хубаво, но тук невинаги е било така мирно — отвърнах и му разказах неща, които бях чувал от дядо.

Старият твърдеше, че семейството се е заселило по тези места някъде към средата на XVII век, може би двадесетина години след основаването на Скарбъро през периода 1632–1633 година. По онова време наричали района Блак Пойнт, а коренните местни племена няколко пъти нападали селището и прогонвали заселниците. През 1677 година индианците уабанаки на два пъти връхлетели върху английското укрепление в Блак Пойнт; убили около четиридесет войници и двадесетина индианци от друго племе, които живеели в протестантското село при Натик, недалеч от Бостън. Може би на десетина минути път с кола от мястото, където стояхме, се намира езеро, наречено Масакър Понд поради станалото там кръвопролитие: двадесетина войници, водени от офицера Ричард Хънуел, били зверски избити от индианците през 1713 г.‍

Днес може би хората трудно си представят насилието в миналото на този край — лесно е да се забравят онези ужасии, когато човек гледа китните вили и яхтклуба, птичия резерват и десетките тенис кортове. Но тукашната земя е попила немалко човешка кръв — тя сигурно все още лежи нейде дълбоко в недрата й, пласт връз пласт, подобно на скалните образувания, наслагвани едно подир друго от изчезнали преди хилядолетия морета. Понякога си мисля, че всяко място си има спомени, те са запечатани в геоморфологията му; по същия начин и къщи, земи, градове, планини могат да носят в себе си призраците на минали събития. Затова и историята се повтаря и често определени места действат като магнитни сили, привличащи злощастие и насилие. Затова и има логика в старата приказка, че там, където някога се е ляла кръв, рано или късно пак ще се лее.