Дъщеря назаем [bg]

Наташа измърмори нещо.

— Какво каза? — попита Ема.

Момичето вдигна измъченото си лице и изкрещя:

— Не бях аз! Вината не беше моя.

Тя се обърна и впери очи в Дейвид:

— Кажи й, че не съм виновна аз.

За секунда и тримата застинаха неподвижно: Наташа и Дейвид — приковали очи един в друг, а Ема — загледана в изпитото лице на Дейвид и нервното потръпване над лявата му вежда. Трябваше да разсее напрежението.

— Никой не носи вина, Таша. Просто се опитвах да разбера какво се е случило… защо майка ти е загубила контрол над колата.

Тя посегна към Наташа, но момичето се отдръпна. После обърна гръб на баща си, отдалечи се от тях колкото можа и продължи напред, забило поглед в земята.

Ема усещаше, че изобщо не напредва. Трябваше да има нещо, което да каже или направи, за да я докосне… толкова се бе замислила над точните думи, че насмалко да пропусне репликата на момичето.

— Виновен беше мъжът. Мъжът по телефона.

Ема продължи да крачи от страх да не попречи с нещо на Наташа да продължи. След секунда-две момичето заговори отново:

— Имаше кола на пътя. Мама намали, за да спре. После телефонът звънна. Не мислех, че ще вдигне, но го направи. И внезапно даде газ. Взе да вика в телефона: „Защо да не спирам? Какво става?“. После колата се замята бясно по пътя. Мама извика за помощ… викаше на мъжа по телефона, но беше твърде късно.

— Какво викаше, Таша? Спомняш ли си?

— Разбира се, че си спомням. Помня всичко. Не бях бебе, а човек не може ей така да забрави подобна нощ.

— Какво викаше?

— Само едно име. Не знам какво й каза мъжът, но тя викаше името му.

Ема изчака.

— Щеше да спре. Ако беше спряла, нямаше да умре, нали? Само че мъжът, който се обади, я уплаши. Тя пусна телефона и тръгна прекалено бързо, за да заобиколи колата на пътя. След това му извика… но вече беше късно. Така че виновникът е той.

— Помниш ли какво викаше?

Дейвид беше пребледнял като платно.

— Разбира се, че помня. Име… Не познавам този човек, но го мразя. Джак. Това викаше. Джак.