Дъщеря назаем [bg]

Дочу се трополене.

— Внимавай, малкият, да не паднеш от стълбата.

Отсреща долетя измучаване и нещо като „майната ти“, макар че Том не беше сигурен.

— Чудесно посрещане сте организирали — каза Анди. — Коя е Шел?

— Сестра ни — гласът явно принадлежеше на малко момиченце.

— Млъквай, глупачке — изръмжа глас на някой по-голям. — А ти… омитай се. Не може да влизаш без съдебна заповед.

Анди се въздържа от отговор, но Том можеше да си представи снизходителното изражение на лицето му. Собственият му опит потвърждаваше, че най-добрият подход, когато някое дете се опита да те подразни, е презрението. Нахаканото отношение на повечето се изпаряваше, сметнеха ли, че човекът отсреща им се надсмива.

— За кого е свещта? — попита Анди.

— Какво сте се разприказвали тука?

Гласът долетя от другаде, съвсем тихо, но се усили с приближаването на собственичката му към Анди. Никой не отговори.

— Госпожо Слейтър? — предположи Анди.

Чу се бебешки плач. Всички в микробуса замръзнаха на място.

— Ех, че сладко момиченце — рече Анди. — На колко е? Осем месеца?

Умно момче, помисли си Том.

— На девет е, не че ти влиза в проклетата работа — пророни жената.

Дрезгавината от прекалено многото цигари се преплиташе с агресивна нотка.

— Ако си дошъл заради децата и училището, омитай се. Правя каквото мога, обаче са дванайсет, а аз нямам кола. Понякога ги водя пеш, обаче краката не ме държат много. Какво да правя според тебе, а?

— Дванайсет деца… Това е доста — подхвърли Анди небрежно. — Всички ли са ваши?

— Какво искаш да кажеш?

— Просто ми хрумна, че може да сте приемно семейство.

— Няколко са на сестрата. Тя не ги обича много, затова дойдоха при мене.

Том си записа да провери сестрата на Дона Слейтър в мига, щом Анди напусне къщата.

— Е, какво искаш? Моят Рори скоро ще се прибере, а хич не ви обича, така че по-добре действай по-живо.

— Интересува ни само едно, госпожо Слейтър — каза Анди. — Познавате ли това момче?

Последва кратко мълчание.

— Погледнете снимката, госпожо Слейтър — подкани я той. — Сериозно — разгледайте я добре.

— Не ми е познат.

Отговорът дойде цели две секунди по-късно, последван от кратък пристъп на кашлица.

От хола в къщата не долиташе и звук. Децата или бяха излезли, или до едно бяха затаили дъх, за да чуят какво ще отговори Дона Слейтър. Внезапно звуците се разнесоха отново, сякаш някой беше натиснал копчето. Том предположи, че жената и децата си бяха дали някакъв знак тихомълком.

— Благодаря ви за отделеното време, госпожо Слейтър. Желая ви весел празник с дъщеря ви, когато се върне.

— Ти откъде знаеш за нея бе? — беше ядосаният отговор.

— Наречете го интуиция, госпожо Слейтър. А може пък огромният плакат на проклетата стена да ме е подсетил.