Аз преди теб

Погледнах крадешком към Уил.Беше унесен, потънал в своя собствен свят.Извърнах се, изведнъж ме достраша да

го гледам.Достраша ме от това, което може би чувстваше, от дълбочината на загубата му,от степента на страховете му.Животът на Уил Трейнър бе толкова различен от моя.

Коя бях аз да му казвам как да живее? Приятелят на Уил бе оставил бележка, с която ни кане-ше да се отбием зад кулисите след концерта, но Уил не пожела. Подканих го веднъж, ала видях стиснатата му челюст и разбрах, че няма да се съгласи. Не го винях.Пом-нех как го бяха гледали бившите му колеги - със смесица от съжаление, погнуса и долавящо се дълбоко облекчение, че са пощадени от този удар на съдбата. Подозирах, че той можеше да преглътне само определен брой подобни срещи.

Изчакахме залата да се изпразни. Изведох го навън, влязохме в асансьора за паркинга и го качих в колата без произшествия. Не говорех много: музиката още ехтеше в главата ми и не исках да я загубя. Продължих да мисля за нея и как приятелят на Уил изглеждаше напълно потънал в това, което свиреше. Не знаех, че музиката може да отключи разни неща у теб, че може да те пренесе някъде, където и композиторът не си е представял. Оставяше отпечатък във въздуха наоколо, сякаш продължавах да я нося със себе си. За известно време, докато седяхме сред публиката в залата, напълно бях забравила, че Уил е до мен.

Спряхме на алеята, водеща към пристройката. Замъкът се извисяваше над крепостната стена, огрян от пълната луна, загледан спокойно към града от върха на хълма.

- Значи не си от хората, които харесват класическа музика?

Надзърнах в огледалото за обратно виждане.Уил се

усмихваше.

- Изобщо не ми достави удоволствие.

- Личеше си.

- И най-вече онази част в края, когато свиреше само

цигулката.

- Видях, че не ти хареса. Всъщност мисля ,че сълзите

в очите ти се появиха от скука.

Ухилих се.

- Много беше хубаво - признах аз. - Не знам дали ще харесвам всякаква класическа музика, но тази беше неве-

роятна. - Потърках носа си. - Благодаря. Благодаря ти за концерта.

Седяхме мълчаливо и съзерцавахме замъка. Обикнове-но нощем се къпеше в мека оранжева светлина, която ид-ваше от лампите, разположени около крепостната стена. Но тази вечер, огрян от пълната луна, той сякаш плуваше в неземносиня светлина.

- Какъв вид музика са свирили там, как мислиш? - по-питах.- Все нещо са слушали.

- В замъка? Средновековна музика. Лютни, струнни инструменти. Не си падам по това, но имам такива записи, ако искаш. Но трябва да ги чуеш в замъка, със слушалки на ушите, ако искаш преживяването да е пълно.

- Не. Аз не ходя в замъка.

- Винаги е така, когато живееш наблизо.

Отговорът ми беше уклончив. Останахме така още миг, заслушани в замиращите звуци от двигателя.

- Добре - казах накрая и разкопчах колана. - Време е да те вкарам вътре. Имаме работа за вършене.

- Почакай една минута, Кларк.

Извърнах се на седалката. Лицето на Уил беше в сянка и едва го различавах.

- Изчакай малко. Минутка само.

- Добре ли си? - Усетих как погледът ми опипва количката му: изплаших се, че съм го защипала или закле-щила, че съм объркала нещо.