![Партньори [The Partner-bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/6/5/1/6/partnori-the-partner-bg-download.jpg)
Партньори [The Partner-bg]
- Автор: Гришэм Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Партньори [The Partner-bg]». Краткое содержание книги:
— Тук няма победители, мистър Ридълтън.
— Искам най-напред да говоря с нея.
Санди събра нещата си и тръгна бавно към вратата. Дж. Мъри успя да се усмихне. Когато се ръкуваха, Санди — сякаш сетил се изведнъж — спомена анонимното телефонно предупреждение в офиса му в Ню Орлиънс, че Ланс търси наемен убиец. Не знаел дали да вярва, или не, но се чувствал длъжен да сподели безпокойството си с шерифа и ФБР.
Размениха няколко думи по въпроса и Ридълтън обеща да поговори с клиентката си.
21
Последната спирка на доктор Хаяни беше стаята на Патрик. Навън бе почти тъмно, отдавна трябваше да си е тръгнал. Завари известния си пациент да седи по къси гащета на импровизираното работно място в единствения свободен ъгъл на стаята. Това бе малка масичка с настолна лампа, която Патрик бе успял да изкрънка от един санитар. В пластмасова чаша бе сложил моливи и химикалки. В друга имаше кламери, ластичета и карфици, дарение от болничния персонал. Имаше дори три бележника.
Бе се заел за работа. В единия ъгъл се виждаше солидна купчина юридически документи и когато лекарят влезе за трети път този ден, пациентът му преглеждаше едно от делата, заведени срещу него.
— Добре дошъл в кабинета ми — каза Патрик. Над главата му бе големият телевизор. Облегалката на стола му бе на педя от края на леглото.
— Чудесно — кимна Хаяни. В болниците слуховете се разпространяват по-бързо, отколкото в адвокатските кантори, и от няколко дни се носеше упорита мълва, че в стая 312 функционира нова юридическа кантора. — Дано не се налага да съдиш някой лекар.
— Няма. За тринайсет години в професията никога не съм съдил лекар. Нито пък болница.
Стана и се обърна към Хаяни.
— Знаех си, че има защо да те харесвам — каза докторът, докато оглеждаше раните на гърдите му. — Как си? — попита за трети път този ден.
— Добре — отговори Патрик за кой ли път. Сестрите, пленени от славата му, идваха поне по два пъти всеки час с многобройните си служебни задачи и неизменно изчуруликваха същия въпрос. „Добре съм“ — отговаряше Патрик.
— Днес успя ли да подремнеш? — попита Хаяни и приклекна, за да види раните на лявото му бедро.
— Не. Не мога да спя без хапчета, а през деня не искам да гълтам нищо — отвърна Патрик. Всъщност бе невъзможно да спи заради манифестацията от медицински сестри и санитари, която се изнизваше през стаята му.
Седна на ръба на леглото и погледна доктора.
— Мога ли да ти кажа нещо? — попита го.
Хаяни престана да пише в картона.
— Разбира се.
Патрик хвърли поглед вляво и вдясно, като че ли се притесняваше някой да не подслушва.
— Като бях адвокат, имах един клиент, банкер, когото бяха хванали в измама. Беше на четирийсет и четири, женен, с три дъщери… много свестен човек, извършил страхотна глупост. Бяха го арестували у дома късно вечерта и го бяха завели в областния затвор. Затворът беше претъпкан, така че го сложиха в една килия с двама млади улични престъпници, чернокожи и жестоки колкото си искат. Най-напред бяха запушили устата му, за да не вика. След това го бяха били и накрая бяха правили с него неща, за които не ти трябва да знаеш. Два часа след като си бе седял във всекидневната пред телевизора, се бе оказал в затворническа килия, на три мили от дома, полумъртъв. — Патрик наведе глава и разтри основата на носа си.
Доктор Хаяни го докосна по рамото.
— Няма да позволиш същото да стане и с мен, нали, докторе? — попита Патрик с тревожен глас и навлажнени очи.
— Не се безпокой, Патрик.
— Тази мисъл ме изпълва с ужас. Сънувам кошмари.
— Давам ти думата си, Патрик.
— Бог ми е свидетел, че изтърпях достатъчно.
— Обещавам, Патрик.
Следващият, който седна пред Стефано, за да го разпитва, беше неспокоен дребен човек на име Уорън, който палеше цигара от цигара и наблюдаваше света през дебели тъмни очила. Очите му не се виждаха. Лявата му ръка държеше цигарата, дясната работеше с химикалката и нищо друго не помръдваше, освен устните. Седеше приведен над спретнатата купчина книжа пред себе си и изстрелваше въпроси към другия край на масата. Стефано си играеше с кламерче, а адвокатът му се бореше с един преносим компютър.
— Кога се уговорихте да търсите Ланиган заедно? — попита Уорън.
— След като загубихме следите му в Ню Йорк, се прибрахме тук и зачакахме. Ослушвахме се, където трябваше, наблюдавахме старите следи. Нищо не се случи. Нещата утихнаха и се въоръжихме с търпение. Бени Арисия вече ми бе казал, че е готов да финансира издирването. Срещнах се с представители на „Монарх-Сиера“ и „Нордърн Кейс Мючуъл“. Те също казаха, че може би ще участват. От „Нордърн Кейс Мючуъл“ току-що бяха наброили два милиона и половина на вдовицата. Не можеха да си ги искат обратно, защото нямаше безспорни доказателства, че мъжът й е още жив. Съгласиха се да дадат половин милион. Положението с „Монарх-Сиера“ беше по-сложно, защото те още не бяха платили нищо. По принцип трябваше да се бръкнат за четири милиона.