Кладенецът на възнесението

Спря, защото внезапна промяна на посоката на вятъра докара нова миризма откъм селото. Неговите обитатели не се криеха, нито бяха избягали. Миришеше на разлагащи се тела.

Внезапно завладян от тревога, Сейзед извади малък пръстен — калаен металоем за миризми — и го нахлузи на палеца си. Миризмата не беше като от прясно клане. Беше по-тежка и по-гадна. Миризма не само на смърт, но и на разложение, на немити тела, на изпражнения. Той пренасочи употребата на металоема: почна да го пълни, вместо да го използва, и обонянието му бързо отслабна — инак съвсем скоро щеше да се задави от мъчително гадене.

Навлезе предпазливо в селцето. Като повечето села на скаа, Урбене имаше опростено устройство. Състоеше се от десетина колиби, построени в кръг, с кладенец по средата. Къщите бяха дървени, трупите бяха завързани с клони и лико. Малко по-нататък се издигаше къщата на старейшината, а зад нея и господарското имение.

Ако не беше миризмата — и безлюдните улици, — Сейзед щеше да се съгласи с описанието в справочника. За колиби на скаа къщурките изглеждаха доста добре поддържани, самото селце бе построено в плитка падина, заобиколена от невисоки хълмове.

Когато приближи, видя първите тела. Лежаха пред вратата на най-близката колиба. Веднага забеляза, че труповете са поне на няколко дена. Приклекна до първия — беше на жена — и не забеляза видими причини за смъртта. Същото беше и с останалите четири.

Обезпокоен, Сейзед побутна вратата на колибата. Миризмата отвътре бе толкова силна, че го задушаваше въпреки филтриращото действие на металоема.

Като всички колиби на скаа, и тази се състоеше само от едно помещение. Беше пълна с трупове. Повечето бяха завити с одеала, никои опрели гърбове на стените, с увиснали на омекналите вратове глави. Плътта се бе съсухрила върху скелетната структура. Кухи, незрящи очи надзъртаха от изсъхналите лица.

Тези хора бяха издъхнали от жажда и глад.

Сеизед излезе със залитане от колибата. Не очакваше да открие нещо различно в другите, но въпреки това ги обиколи. Същата сцена се повтори отново и отново. Трупове без смъртоносни рани, много от телата сгърчени и смалени. Мухите се носеха на шумни рояци или кацаха по лицата. В някои от къщите труповете бяха нахапани.

Той надзърна а последната колиба. Дишаше мъчително през устата. Още десетина трупа тук, общо над стотина, мъртви без никаква видима причина. Какво би могло да накара тези хора да лежат вътре, докато не издъхнат от глад и жажда? Защо го бяха направили, след като домашните им животни се скитаха наоколо? И какво бе убило онези отвън, които намери да лежат в пепелта? Не изглеждаха измършавели като хората вътре, макар че не беше лесно да се определи заради напредналия процес на разложение.