Кладенецът на възнесението

Дълбината била опасна, поне в това нямаше съмнение. Опустошавала земята и изтребвала хиляди. Чудовището всявало хаос навсякъде, където стъпи, носело разрушение и страх, но армиите на човечеството не били в състояние да го спрат. Само териските пророчества и Героят на времето давали надежда.

„Ако можеше само да е по-конкретен!“ — помисли си ядосано Вин, докато прелистваше страниците. Но тонът на книгата бе по-скоро меланхоличен, отколкото информативен. Дневникът бе нещо, което Героят бе водил заради самия себе си, за да запази разсъдъка си, да изложи върху листа страховете и надеждите си. Елънд казваше, че понякога пишел, подтикван от сходни причини. За Вин това бе глупав начин да се справиш с проблемите.

Тя въздъхна и се зае с последната купчина листове — тази, която още не беше прегледала. Търсеше някаква полезна информация. Не ставаше никак бързо. Не само че тя четеше бавно, но и мислите й непрестанно се насочваха другаде. И преди бе чела дневника и някои фрази в него събуждаха спомените й за това къде и кога го е правила. Преди две години и цял един свят, във Фелисе, докато все още се възстановяваше от почти смъртоносната среща със Стоманения инквизитор и бе принудена да живее като Валет Реноа, млада и неопитна провинциална аристократка.

По онова време все още не вярваше в плановете на Келсайър да свали Последната империя. Остана в групата му, защото й харесаха нещата, които й предложиха — приятелство, доверие и уроци по аломантия. Не и заради целите им. Никога не би предположила докъде ще я доведе това. До балове и забави, до живот в един бляскав свят като знатна дама, каквато тя не беше.

Но всичко това се оказа само фарс, игра на преструвки. Тя се опита да прогони от мислите си балните рокли и танците. Трябваше да се съсредоточи върху по-практични неща.

„Само че… практично ли е това? — зачуди се, докато прелистваше страниците. — Да изучавам неща, които почти не разбирам, да се страхувам от заплаха, която никой друг не забелязва?“

Въздъхна, подпря брадичка с юмручета и се излегна по корем. За какво толкова се безпокоеше? Че Дълбината ще се върне? Всичко, с което разполагаше, бяха няколко призрачни видения в мъглата — неща, които, както й бе казал Елънд, превъзбуденото й въображение лесно можело да изфабрикува. Друг въпрос бе по-важен. Ако Дълбината наистина съществуваше, какво би могла да направи Вин? Тя не бе герой, генерал или пълководец, нали така?

„Ох, Келсайър — помисли си с въздишка. — Как ни трябваш сега“.

Келсайър бе човек извън обичайните рамки. Човек, способен да превъзмогне реалността. Бе вярвал, че като се жертва, за да свали лорд Вледетеля, ще осигури свобода и сигурност за скаа. Но ако жертвата му само бе отворила пътя към нова опасност, към някаква разрушителна сила, пред която тиранията на лорд Владетеля щеше да е за предпочитане?

Довърши страницата и я постави върху купчината с полезна информация. После се замисли. Не можеше дори да си спомни какво е прочела току-що. Въздъхна, вдигна отново страницата и я прегледа. Как го правеше Елънд? Можеше да препрочита книгите по много пъти. За Вин бе толкова трудно…