Кладенецът на възнесението

Елънд се замисли. „Ако е дори наполовина полезна колкото Сейзед, тогава… а и със сигурност имам нужда от помощ в това отношение“.

— Приемам — заяви той.

Тиндуил кимна.

— Сейзед ми писа също така, че си скромен. Това може да е предимство — стига да не позволяваш да ти пречи. А, мисля, че твоята Мъглородна се върна.

Елънд се обърна към прозореца. Завесата се повдигна, вътре навлязоха мъгливи повлекла и зад тях се показа приклекнала, загърната в пелерина фигура.

— Откъде разбра, че съм тук? — попита Вин.

Тиндуил се усмихна — първата мимика, която Елънд видя на лицето й.

— Сейзед ми писа и за теб, дете мое. Двете ще трябва да си поговорим насаме.

Вин се шмугна през прозореца и го притвори. Не си направи труда да скрие враждебността си, нито недоверието си към Тиндуил, докато заставаше между нея и Елънд.

— Защо си тук? — попита тя.

Тиндуил се усмихна отново.

— На твоя крал му трябваха няколко минути да стигне до този въпрос, а ти го зададе почти веднага. Интересна двойка сте вие двамата.

Вин присви очи.

— Но както и да е, време е да се оттегля — продължи Тиндуил. — Предполагам, че ще си поговорим пак, нали, ваше величество?

— Да, разбира се — отвърна Елънд. — Хъм… има ли нещо, което трябва да упражнявам?

— Да — отвърна Тиндуил, докато крачеше към вратата. — Престани да казваш „хъм“.

— Добре.

Хам надзърна през вратата веднага щом Тиндуил я отвори. Първото, което видя, бе, че не е вързана. Не каза нищо: вероятно предположи, че Елънд я е освободил.

— Мисля, че приключихме за тази вечер — каза Елънд. — Хам, ще бъдеш ли така добър да изпратиш госпожа Тиндуил до покоите за гости? Тя е приятелка на Сейзед.

Хам повдигна рамене.

— Разбира се. — Кимна на Вин и излезе. Тиндуил го последва, без да им пожелае лека нощ.