Школа за магии (Книга първа)
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Олга Дончева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Школа за магии (Книга първа)». Краткое содержание книги:
Срещу тази унищожителна съветска сила се изправят трима американци: офицер от ВВС, който извършва последния рискован полет до центъра на невероятния експеримент, красива и смела служителка от посолството, която проверява на дело идеите си за баланс на суперсилите и резидентът на ЦРУ в Москва, който, осъзнал една съкрушителна истина, прави съдбовна крачка към смъртта.
Холис спря колата насред безлюдната улица и свали прозореца. Огромна бабка, омотана цялата в черно, носеше на рамо щайга досущ като мъж.
— Вокзал? — попита Холис.
— Добре, добре. — Тя отвори задната врата на жигулито, метна щайгата вътре и с мъка намести дебелите си месища до нея. Задницата на колата потъна надолу. Холис погледна Лиза, усмихна се и вдигна рамене.
— Где вокзал? — запита той отново.
— Там, там. Завий ей там. Откъде сте?
Холис сви по тясна уличка и видя жп гарата — покрит бетонен перон.
— От Естония.
— В Естония разрешават ли ви да карате със смачкани калници? Тук непременно трябва да ги поправите.
— Да, майко.
— Къде са ви шапките и ръкавиците? Да не би да искате да пипнете пневмония?
— Не, не.
Холис спря на малък паркинг до перона. Слезе от колата и помогна на старицата да се качи по няколкото стъпала. Лиза ги последва с дипломатическото му куфарче в ръка и те си запроправяха път през тълпата към дървената каса на перона. Разгледаха разписанието и установиха, че следващият влак за Москва щеше да пристигне след двайсет минути. Холис почука на прозорчето на касата, дървеният му капак се плъзна настрани и зад него се показа жена на средна възраст със сива униформа. Зад нея весело бумтеше печка.
— Два билета до Москва — каза той.
Тя го погледна.
Холис знаеше, че продавачките са длъжни да изискват вътрешните паспорти от пътниците, но те рядко спазваха това изискване. За да не направи жената изключение, той добави:
— Възможно ли е оттук да си купим билети до Ленинград и до Талин?
— Не. Естонци ли сте?
— Да.
Продавачката протегна глава, за да огледа Лиза, после се обърна към Холис:
— За Ленинград и Талин ще трябва да си купите билети от Москва. Двайсет и две рубли и седемдесет и пет копейки, моля.
Холис подаде парите и взе билетите и рестото.
— Спасибо.
Докато се отдалечаваха от касата, Лиза хвърли поглед назад:
— Дали няма да позвъни на милицията?
Холис мина зад дървената будка на касата, извади ножа и сряза телефонния кабел.
— Няма. А ако излезе от будката, ще се върнем обратно в жигулито.
— Нещо ми подсказва, че ще ни измъкнеш от цялата тая бъркотия — хвана го Лиза за ръката.
— Нали ти ни вкара в нея — добави тя.
Холис не отговори.
— А какво щеше да направиш, ако ни бе поискала паспортите или картите за самоличност?
— От чисто любопитство ли питаш, или се опитваш да навлезеш в моя занаят?
— И едното, и другото.
— Ами тогава щях да… кажи ти, де.
Лиза се замисли за момент:
— Щях да се престоря, че не мога да ги намеря, щях да си тръгна и после да платя на някой селянин да купи два билета.
— Не е лошо — поклати глава Холис.
Двамата тръгнаха по студения сив перон, който приличаше на сцена от „Доктор Живаго“, с всичките тия представители на човешкия род, облечени в черни палта и забулени в тъмни шалове. Наоколо бъкаше от възрастни селяни — мъже и жени — с 14–15-годишни момчета, които им помагаха. Всички мъкнеха щайги, кашони и куфари, претъпкани с млечни продукти и последните за сезона пресни зеленчуци. Те се бяха запътили към едно място — към Москва, където трябваше да се нахранят осем милиона гърла, които държавната система за разпределение не успяваше да задоволи както трябва. Част от селяните щяха да отидат на свободните пазари — един неохотен компромис на правителството с капитализма, а други нямаше да стигнат по-далеч от някоя странична уличка близо до московската жп гара.
На Холис му направи впечатление, че селянките седят като мъже — с опънати напред крака и отпуснати в скута ръце. Наоколо нямаше нито един бръснат мъж и никой от хората на перона не беше облечен в прилични дрехи. Жените носеха гумени ботуши или галоши, а обувките и ботушите на мъжете бяха от естествена кожа, но смачкани и нацепени от дълго носене. Срещнаха и няколко момичета, обути в пластмасови ботуши в най-различни крещящи цветове — червено, жълто, светлосиньо.
По релсите се разнесе тракането на експрес „Белорусия“. Всички се изправиха и примъкнаха стоките си към края на перона така, че там се образува същинска стена от кашони и щайги. Влакът спря, вратите се отвориха и Холис скочи вътре, последван от Лиза. Седнаха на две празни места до купето на стюарда.
След десет минути вагонът беше претъпкан с вързопи и влакът потегли. Холис погледна часовника си. Беше девет и трийсет. Влакът трябваше да пристигне на Беларуската гара на площад „Горки“ доста преди пладне.
Скованата сдържаност на пътниците на перона скоро премина в оживен разговор, вицове и смях. Приказките бяха селски и груби, но в тях нямаше превземки и между тези хора сякаш съществуваше връзка, въпреки че повечето от тях се срещаха за пръв път. Тази близост се дължи не само на пътуването, помисли Холис, но и на това, че всички споделят една и съща съдба — съдбата на унижените и оскърбените. Колко различно бе всичко наоколо в сравнение с московското метро, където игла да изпуснеш, ще се чуе дори и в пиковите часове.