Школа за магии (Книга първа)
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Олга Дончева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Школа за магии (Книга първа)». Краткое содержание книги:
Срещу тази унищожителна съветска сила се изправят трима американци: офицер от ВВС, който извършва последния рискован полет до центъра на невероятния експеримент, красива и смела служителка от посолството, която проверява на дело идеите си за баланс на суперсилите и резидентът на ЦРУ в Москва, който, осъзнал една съкрушителна истина, прави съдбовна крачка към смъртта.
— Не се притеснявай. Просто се надявам КГБ да не се изтърси там тая сутрин. Трябват ми няколко часа преднина.
Холис усещаше, че пътят става все по-мек, и чуваше как калта плиска по калниците. Изведнъж в далечината забеляза конска каруца с картофи.
— По дяволите! — знаеше, че не може да забави ход зад каруцата, без да заседне в тинята. — Дръж се!
Застигна каруцата и зави рязко вляво, минавайки на сантиметри от нея, а левите гуми отидоха в канавката. Колата се раздруса, после изскочи пред коня и изпръска животното от горе до долу, но продължи напред, клатушкайки се.
— Ух! — Лиза пое дълбоко дъх.
След пет минути стигнаха до страничен път, покрит с чакъл, и Холис зави на север по него. Натисна газта до петдесет километра в час и шумозаглушителят малко се успокои.
— Искаш ли круша? — попита Лиза.
— С удоволствие.
Тя извади една круша от торбата, изтри я в ръкава си и му я подаде. В далечината Холис видя електрическите стълбове покрай старото шосе Минск — Москва. Отхапа от крушата.
— Хубава круша! — Той зави на запад по асфалтираното шосе. — Остават около двайсет минути до село Гагарин.
Не се виждаха никакви коли. Холис натисна педала, докато жигулито вдигна деветдесет километра в час. И тогава в огледалото забеляза, че някаква черна кола се приближава към тях. Сигурно се движеше със сто километра в час, защото разстоянието помежду им бързо се стопяваше. Когато автомобилът ги приближи достатъчно, Холис разпозна силуета на чайка. Погледна таблото и видя, че тахометърът сочи червената линия.
— Майната му!
Лиза също погледна назад.
— О, по дяволите! Те ли са?
— Не знам.
— Какво ще правим?
— Ще блъфираме и ще заплашваме. Ще им кажем, че вече сме позвънили в посолството ни. Ако намеря за необходимо и ми се удаде възможност, ще се опитам да ги убия. — Той измъкна ножа от ботуша си и го пъхна в якето си.
— Сам, страх ме е.
— Ще се оправим. Дръж се нагло с тях, флиртувай.
Чайката бе вече само на петдесет метра зад тях и се изнесе вляво чак в насрещното платно. Лиза гледаше право напред. Холис погледна през страничното стъкло и се усмихна.
— Махни им.
— Какво?
Чайката се изравни с тях и клаксонът й изсвири. Две млади двойки им помахаха весело. Момичето на седалката до шофьора посочи с пръст смачкания калник и започна да се криви така, сякаш пие от бутилка и шофира, олюлявайки се насам-натам. Младежът отзад пък пращаше въздушни целувки на Лиза, а компаньонката му го пляскаше закачливо по ръката. Чайката ги задмина.
— Щури хлапетии московчани. Накъде е тръгнала тая страна?… — каза Холис.
Лиза си пое дълбоко дъх. После отвори козметичната си чантичка, сложи малко руж на бузите и внимателно начерви устните си.
— Ще си сложа и сенки, когато спреш някъде. — Тя среса косата си. — Искаш ли да те среша? Много си рошав.
— Окей.
Тя го среса и допълни:
— Трябва да си купим четки за зъби. Искам да изглеждаме добре пред тях.
— Пред кои „тях“?
— Пред хората в Гагарин или ония от КГБ, или пред Буров. Когото срещнем най-напред.
— Ти изглеждаш прекалено добре. Прикрий малко хубостта си — каза Холис.
— Каквото и да направя, няма да минем за руснаци, Сам.
— Ще се опитаме да скрием, че сме служители от американското посолство. Тя сви рамене и изтри ружа и червилото от устата си с носна кърпичка.
— Аз поне съм облечена с ватник. А ти приличаш на Индиана Джоунс с тия ботуши и това кожено яке. — Тя прекара пръсти през косата си. — Е, не можахме да си вземем по един душ.
— В подобни ситуации стандартният изход е да се опитаме да минем за другари съидейници от някоя от балтийските републики. Там се обличат доста добре, имат вид на западняци и говорят съвсем нетипичен за руснаците руски. Съгласна ли си да кажем, че сме от Литва? Или пък да се представим за латвийци, а?
— Искам да съм естонка.
— Прието.
След десет минути от двете страни на пътя се появиха схлупени изби, а по-нататък и сгради с боядисани дървени огради. Холис намали скоростта.
— Това е Гагарин.
— На космонавта Гагарин ли е наречено?
— Да. Той е роден в едно от близките села. От схлупена изба до космическа капсула, представяш ли си, от дървена колиба към звездите. Трябва да им се признават заслугите на тия хора, когато има за какво.
Стигнаха до средата на Гагарин — областен център на района. Това е град с около десет хиляди жители. Достатъчно голям, помисли Холис, за да не бият на очи жигулито и неговите пътници. Подобно на Можайск и това селище изглеждаше така, сякаш всичките му жители бяха заминали на луната за уикенда. Единствените забележителности на града бяха някакъв ресторант и музей за жизнения път на Гагарин.