Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Корнелия Великова-Дарева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)». Краткое содержание книги:
Джил Фокстън — жената, с която имам среща — беше много мила по телефона, когато й казах, че искам да сменя кариерата си, и остана силно впечатлена от досегашния ми професионален опит. Натраках си набързо СиВи-то и й го пуснах по електронната поща — добре де, признавам, поукрасих го мъничко, ама това си е съвсем в реда на нещата, нали така? Човек трябва да умее да се продава. И номерът мина, защото тя ми звънна десетина минути, след като го беше получила, и ме покани да отида да се видим, защото имала някои интересни възможности за мен.
Интересни възможности за мен! Това така ме развълнува, че буквално не ме свърташе на едно място. Веднага отидох при Филип и му казах, че искам да ме освободи от работа на другия ден, за да мога да заведа племенника си на зоологическа градина. И той се съгласи, без изобщо да подозира какво го очаква. Ще бъде като поразен от гръм, когато открие, че за една нощ съм се превърнала от мижава уж журналистка в суперценен и преуспяващ брокер на фючърси.
— Здравейте — казвам самоуверено на жената на рецепцията. — Идвам при Джил Фокстън. Аз съм Ребека Блумууд.
— От…?
О, Боже, няма начин да кажа, че съм от „Успешно спестяване“, нали така? Защото до Филип може да стигне слухът, че се оглеждам за нова работа.
— От… всъщност от никъде — отговарям и се засмивам с привидно безгрижие. — Просто Ребека Блумууд. Срещата ми с Джил е за десет часа.
— Чудесно — отвръща жената с усмивка. — Седнете, моля, да изчакате.
Вдигам от пода дипломатическото си куфарче и се отправям към тапицираните с черна мачкана кожа полукресла, като се старая да не издавам нервността си. Сядам и хвърлям изпълнен с надежда поглед към купчинката списания, пръснати по ниската масичка за кафе пред мен (уви, нищо интересно, само глупости от сорта на „Икономист“), после се облягам назад и се оглеждам наоколо. Трябва да призная, че фоайето им изглежда доста внушително. С шадраванче по средата, с плавно извиващо се нагоре широко стъклено стълбище, а в дъното на дългия сякаш няколко километра коридор се виждат изработените като същински произведения на изкуството остъклени асансьорни кабинки, И то не една или две, а около десетина. Да ме вземат мътните, ама това място трябва да е наистина грамаданско.
— Ребека? — изниква изведнъж пред мен русокосо момиче в кремав костюм с панталон.
Хубав костюм. Даже много хубав костюм.
— Здрасти! — казвам. — Джил?
— Не, аз съм Ейми — усмихва се блондинката. — Асистентката на Джил.
Уау!! Върхът! Да пращаш асистентката си да посреща хората, които идват при теб, сякаш си много велика и заета, за да го правиш лично. Хм, може би и аз ще натоваря асистентката си с тази задача, когато стана важен брокер на фючърси и Ели, примерно, дойде да се видим. Или не, по-добре ще е да имам МЪЖ за асистент — и двамата с него ще се влюбим! Господи, ще бъде също като на кино! Преуспяващата финансово и с висок статус жена и сладкият, чувствителен…
— Ребека? — Отърсвам се от мечтите си и виждам Ейми да ме гледа с любопитство — Готова ли сте да ви заведа при Джил?
— Да, разбира се! — отвръщам весело и вдигам дипломатическото си куфарче.
Докато вървя след нея през просторното фоайе към асансьорите, крадешком оглеждам още веднъж костюма й — и погледът ми попада върху дискретното етикетче на „Емпорио Армани“. Не може да бъде! „Емпорио Армани“! Тук АСИСТЕНТКИТЕ носят „Емпорио Армани“! С какво ли тогава ще е облечена самата Джил? В „Кристиан Диор“ може би? Господи, вече го обичам това място!
Качваме се с един от асансьорите до шестия етаж и поемаме по безкрайни коридори, застлани с дебели меки килими.
— Значи искате да бъдете брокер на фючърси, така ли? — пита Ейми по едно време.
— Да — казвам. — Такива са намеренията ми.
— И вече имате известна представа какво изисква тази работа, предполагам.
— Ами, знаете ли — отвръщам със скромна усмивка, — доста съм писала по въпроси от всички финансови сфери, така че се чувствам доста добре подготвена.
— Чудесно — казва Ейми и ми се усмихва. — Защото понякога идват хора, които си нямат ни най-малка представа за какво става дума. А после Джил им задава един-два стандартни въпроса и…
И тя прави жест с ръка, който макар и да не знам какво точно означава, но определено не изглежда добре.
— Именно! — заявявам с възможно най-небрежна самоувереност. — И по-точно… какъв тип въпроси?