Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Корнелия Великова-Дарева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)». Краткое содержание книги:
Усещам обаче някъде дълбоко в мозъка ми глухо да ръмжат двете ужасяващи за мен чувства-чудовища: Вината и Паниката.
Вина Вина Вина Вина
Паника Паника Паника Паника
Ако им позволя, те ще се промъкнат и ще ме превземат цялата. Ще се почувствам тотално парализирана от угризения и страх. Така че бързам да приложа един мой си отдавна заучен трик: да не слушам това глухо ръмжене. Просто изключвам „звука“ в глъбините на мозъка си и край, повече нищо не ме тревожи. Въпрос на самосъхранение. Мозъкът ми е много добре трениран в това отношение.
Другият трик, който използвам, е да се разсейвам с различни други мисли и занимания. Ето защо ставам, пускам радиото, вземам си душ и се обличам. Глухото ръмжене е все още някъде там, дълбоко в мен, но малко по малко постепенно заглъхва. И когато влизам в кухнята да си направя чаша кафе, вече почти не го чувам. Усещам да ме залива предпазлива вълна на облекчение — същото, което човек изпитва, когато таблетката болкоуспокоително най-сетне премахне главоболието му. Вече мога да се отпусна. Ще се оправя.
На излизане спирам в антрето, за да се огледам в огледалото (блуза — „Ривър Айланд“; пола — „Френч Кънекшън“; чорапи — „Прити Поли Велвит“; обувки — „Ревъл“) и посягам да сваля от закачалката палтото си (палто — „Хоуз ъф Фрейзър Сейл“). И точно тогава сутрешната поща се изсипва през процепа на входната врата. Отивам да я вдигна. Плик с изписан на ръка адрес и пощенска картичка от Малдивите за Сузи. А за мен — два очевидно служебни плика, от онези с прозорчетата. Единият е от „Виза“, другият — от Ендуич Банк.
За момент сърцето ми буквално спира да бие. Откъде накъде второ писмо от банката? Ами „Виза“? Какво искат още? Не могат ли просто да ме оставят на мира?
Грижливо оставям писмата за Сузи върху шкафчето в антрето, а моите две пъхвам в джоба на палтото си, като си казвам, че ще ги прочета на път за работа. Щом се кача в метрото, ще ги отворя и ще ги прочета и двете, колкото и да са неприятни.
Наистина точно така ще направя. Честно. Вървейки по тротоара, си обещавам, че ще прочета писмата.
Но когато свивам зад ъгъла и тръгвам по другата улица, виждам пред една от къщите боклукчийски контейнер. Огромен жълт боклукчийски контейнер, вече наполовина пълен. От къщата влизат и и излизат строителни работници и изсипват в него чували с дървени парчетии и мазилка. Купища боклуци.
И в ума ми се промъква една мисълчица.
Намалявам крачка, а когато стигам до контейнера, спирам и се заглеждам втренчено в него, сякаш съм заинтригувана от думите, изписани на една от външните му стени. Стоя така, с разтуптяно до пръсване сърце, докато работниците не се прибират обратно в къщата и наоколо вече няма никой, който да ме види. После бързо измъквам двете писма от джоба си и ги мушвам отстрани между боклуците.
Край, няма ги.
Все още съм до контейнера, когато един работник минава покрай мен с две торби натрошена гипсова мазилка и ги изсипва вътре. Сега вече наистина изчезнаха. Погребани под слой гипсови парчетии, непрочетени. Никой никога няма да ги намери.
Слава Богу, изчезнаха.
Бързо обръщам гръб на контейнера и продължавам пътя си. Но вече с много по-лека стъпка и с по-ведро усещане.
Не след дълго вече се чувствам невинна като младенец, пречистена от всякаква вина. Така де, никакви прегрешения не могат да ми се вменят, щом като изобщо не съм ги чела тези писма, нали? Също както не нося вина и за това, че не съм ги получила, нали? На влизане и станцията на метрото вече съвсем искрено се чувствам така, сякаш тези писма никога не са съществували.
Когато стигам в офиса, включвам компютъра си, делово кликвам върху иконката за нов файл и започвам да пиша материала си за пенсиите, Защото ми хрумва, че ако работя наистина здравата, Филип ще ме повиши, с което ще нарасне и заплатата ми. Ще оставам до късно всяка Божа вечер, ще го впечатля силно с моята всеотдайност към работата и той ще си даде сметка, че значително ме подценява. Може дори да ме направи асоцииран редактор или нещо подобно.
„В днешно време — пиша скорострелно — никой от нас не може да разчита на това, че правителството ще се грижи за нас на стари години. Ето защо е желателно колкото е възможно по-рано да започнете да планирате пенсионните си спестявания — най-добре още в деня, когато подпишете първия си трудов договор.“