Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Корнелия Великова-Дарева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)». Краткое содержание книги:
— Добро утро, Клеър — казва Филип, влизайки в офиса, все още с палто. — Добро утро, Ребека.
Аха! Сега е моментът да го впечатля!
— Добро утро, Филип — отговарям с дружелюбна деловитост. След което, вместо да се облегна назад на стола си и да започна да го разпитвам как е изкарал уикенда, аз се врътвам отново към компютъра си и пак започвам да пиша. И то с такава бясна скорост, че текстът на екрана се нагьчква със сгрешени букви. Добре де, признавам, аз поначало не владея кой знае колко съвършено клавиатурата. Ама на кого му пука? Важното е, че изглеждам страшно професионално.
„Чусто вяй-доблото ришиние е да исберете пенсионнниа план на вашта компания. Но ако тва не е въсможво, на падара имй десетки друи пенсионни анове, так са почни от…“
Спирам и се присягам да взема брошурата на един от пенсионните фондове, после я прелиствам делово, като спирам поглед ту тук, ту там, сякаш подбирам от страниците само критично важната информация.
— Как мина уикенда, Ребека? — пита Филип.
— Чудесно, благодаря — отвръщам, като вдигам поглед от брошурата, сякаш изненадана от това, че ме прекъсва, когато работя.
— Ние пък в събота се качихме с колата нагоре по Фулхам Роуд, до оня, нашумелия планински курорт, дето е над твоя баровски квартал.
— Аха — отронвам разсеяно.
— В днешно време било модно да се ходи точно по такива места. Жена ми беше чела статия на тази тема в някакво списание. И си е истина, да ви кажа. Във Фулхам беше пълно с шик мадами, от онези, на които парите им идват от разни доверителни фондове.
— Сигурно — правя поредния си небрежен принос към разговора.
— Мисля си, че точно така трябва да започнем да те наричаме и теб, Ребека — заявява Филип с леко изпръхтяване. — Нашата шик мадама.
Шик мадама ли? За какво всъщност става дума?
— Именно — отвръщам, като му се усмихвам любезно.
Така де, той е шефът. Може да ме нарича както си…
О, не, задръж. Чакай, чакай малко. Да не би Филип да си мисли, че съм някоя богаташка? Да не би да си е въобразил, че разполагам с доверителен фонд или друга подобна смехория?
— Ребека — обажда се Клеър, с телефонна слушалка в ръка, — телефонно обаждане за теб. Някой си Таркуин. Прехвърлям ти го.
Филип се захилва, един вид „Аз нали ви казах“, след което се врътва и поема към неговата си офискутийка, а аз зяпвам след него изумена и объркана. Хубава работа, всичко се прецака. Защото ако Филип смята, че имам странични доходи, никога няма да ми повиши и заплатата, нали така?
Но пък, за Бога, откъде накъде ще си мисли подобна дивотия?
— Бекиии — проточва Клеър многозначително и кима към звънящия телефон на бюрото ми.
— О! — отвръщам. — Да, добре. — Вдигам слушалката и казвам: — Здравейте, Ребека Блумууд на телефона.
— Беки — долита до слуха ми неповторимият, глухо стържещ глас на Таркуин. Звучи изнервено, сякаш дни наред е събирал кураж за това обаждане. Може и така да е. — Толкова се радвам да чуя гласа ти. Знаеш ли, много често си мисля за теб.
— Така ли? — казвам колкото се може по-ненасърчително.
Добре де, хубаво, знам, че е братовчед на Сузи и тъй нататък, ама пък, честно казано…
— Аз… на мен… ще се радвам да прекарам малко повече време в твоята компания — изрича явно преглъщайки от притеснение Таркуин. — Бих искал да те поканя на вечеря, може ли?
О, Боже. Какво се предполага, че бих могла да отговоря? На едно толкова невинно предложение! Така де, не ме е попитал: „Може ли да спя с теб?“ или „Може ли да те целуна?“ Защото в такъв случай с чиста съвест мога да му кажа: „Не!“ Докато ако отхвърля поканата му за вечеря, все едно му казвам: „Ти си толкова неприятен, че ми е непоносимо дори да прекарам два часа на една маса с теб.“
Което, впрочем, е доста близо до истината, ама все пак не върви да му го кажа, нали така? Пък и в последно време Сузи се държа толкова мило с мен, че наистина ще й докривее, ако отрежа категорично любимия й братовчед.
— Предполагам, че да — отговарям е пълното съзнание, че не звуча особено въодушевено.
Давам си сметка, разбира се, че е много по-почтено да му заявя направо: „Не си падам по теб.“ Ама някак си не ми стиска да го направя. Да си призная, по-лесно ще ми е да приема и да изляза на вечеря с него. Така де, няма начин да е чак пък толкова ужасно, нали?
Пък и не е задължително наистина да отида. Ще измисля някаква неотложна причина, ще му се обадя в последния момент и отменя срещата. Чиста работа. И съвсем лесна при това.
— До неделя ще съм в Лондон — казва Таркуин.
— Ами да се видим тогава в събота вечер — казвам ведро. — Точно преди да заминеш.