Сам Крайстър Тайната наТоринската плащаница

– Отново благодаря.

Той се обръща. Чувства се малко виновен. Много добре знае колко е досадно да забавляваш полицай от друга страна и да помагаш в чуждо разследване. Взема ключа си от рецепцията и се качва в стаята с идеята да се изтегне в леглото.

Едва е събул обувките си, когато телефонът му иззвънява – служебният номер на Мици.

– Pronto – обажда се той, като имитира акцента на Карлота. – Signore Карикандис на телефона.

Тя се смее. Успокоително е да чуе, че колегата ѝ все още е в настроение да се шегува.

– Радвам се, че сте запазили чувството си за хумор, signore. Как си иначе?

– Имаш предвид, ако се абстрахираме от часовата разлика, гадното време и безполезното размотаване?

– Да. Извън тези екзотични забавления как върви?

– Чудесно. – Той вдига възглавниците и се обляга на тях. – Ходих до апартамента на Роберто Кракси. Него го нямаше, но казвам ти, Мици, мястото беше излизано – прясно боядисано навсякъде, нови мебели в кухнята, всичко. Сякаш някой е искал да заличи всяка следа от Кракси и жена му.

Тя се заиграва с кабела на телефона и ѝ се приисква Ник да е в участъка с нея.

– Звучи ми като професионално почистване – отбелязва. – Може би след престрелка или друго кръвопролитие.

– И аз така си помислих, но няма следи от престъпление. Няма следи от нищо. Семейство Кракси просто са изчезнали – пуф, и ги няма! – Той подпира телефона под брадичката си, за да си сипе вода от шишето на нощната масичка. – Ходих и до банката. Сметките им са закрити, изтеглили са парите в брой.

– Колко?

– Към сто и петдесет бона в евро. Това е около двеста хиляди долара.

– Там някъде. Явно Кракси и жена му не смятат да се връщат.

– Да, така изглежда, но защо?

– Обичайните причини – отбелязва тя, като отпива глътка кафе, – за да избягат от някого или от нещо. Ще потърся в граничните архиви, може да са напуснали страната. Ти можеш ли да накараш карабинерите да проверят?

– Ха-ха, надявай се! Дали са ми една кралица на красотата, дето не може да разследва престъпление и в собствената си къща.

– Не е ли малко сексистко?

– Не знам, Мици. Тя е луо-го-те-нен-те или както го наричат тук. Значи е с достатъчно висок ранг, за да знае как стоят нещата. Просто италианците се мотаят с векове, за да свършат нещо, а и тя не изглежда от най-умните. – Ник се замисля за момент дали е честен в оценката си, или раздразнението му е само плод на неразбиране на местните нрави. – Ходих да видя плащаницата, но и там само си загубих времето.

– Как така?

– Един служител в катедралата ми хвърли в очите повече прах, отколкото Матюс на теб, когато му поиска повишение на заплатата последния път. Реликвата е заключена в кутия, а тя в друга кутия и така нататък, и само папата може да даде разрешение някой да я види.

– Мислиш ли, че сме в задънена улица, Ник?

– Ако не бяха парите, бих приел, че е така. Обаче Джейкъбс е платила над сто бона на този Кракси за някаква информация, свързана с плащаницата. Каква е тази информация и защо е толкова ценна? Това е важно, сигурен съм.