Свят на смъртта 4
- Автор: Скаландис Ант
- Серия: Свят на смъртта #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас П. Славов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Свят на смъртта 4». Краткое содержание книги:
А не бива…
Добре познатите ни герои, начело с комарджията-екстрасенс Язон дин Алт, отново са тук.
И този път приключенията им прехвърлят просторите на Пир, за да се опитат да спасят Галактиката и останалите човешки светове.
Язон притеснено се оглежда наоколо за часовник и едва не се удря по челото: през всички векове и по всички светове в казината не е било прието да се следи хода на времето. Тук няма и не може да има стенни, настолни, даже джобни часовници. Редовните играчи са запознати с правилата. Затова са и редовни играчи! Затова са облечени така пищно, помпозно, натруфено, както даже и на театър не ходят, може би само на прием при краля. Когато идват в игралния дом посетителите съблюдават ритуала, установен от много хилядолетия.
О, какво щастие е да се окажеш отново в тази приказна обстановка! Да се усетиш най-добрия сред най-добрите. Да усетиш упоението от победата! Да удариш голямата печалба. А времето… Какво е времето! Защо му е часовник? Като излезе оттук, ще си купи нов, много по-скъп. Най-скъпия!
„Като излезе оттук…“ — повтаря за себе си Язон и отново смътна тревога се надига от дълбините на душата му. В следващата секунда си спомня името на новия си съперник — Теодор Солвиц. Доктор Теодор Солвиц.
— Вашият залог, Теди? — небрежно попита Язон.
— Планетата Солвиц.
— Но на мен не ми трябва вашата планета. Играем на пари. Кажете цената, Теди!
— Вие не ме разбрахте, Язон. Аз прекрасно знам, че моята планета не ви е нужна, но вие искате да я напуснете. Вие мечтаете да се откопчите оттук. Залогът е вашата свобода!
— Оригинално! — усмихна се Язон. — А вие на какво? Вие нищо не рискувате, а, Теди?
— Няма такова нещо, Язон, аз рискувам да загубя вас. Това е повече от планета. Започваме ли?
Язон нищо не отвърна. Мълчанието е знак на съгласие? Може би. Но реалното съгласие ще стане факт в момента, когато пръв хвърли заровете.
О, колко трудно бе да разтвори длан! Кога друг път му е било толкова тежко? Кога? Не можеше да си спомни. А имаше, имаше нещо подобно в далечното минало, нещо забравено, но определено важно, най-важното… Длъжен беше да си го спомни. Сега, сега… Ето го! Язон почти хвана за опашката изплъзващия се спомен.
И в този момент непознат, но горещ и страстен женски глас зашепна в ухото му:
— Ти трябва да играеш, ти трябва да започнеш веднага, точно сега!
Язон се обърна. До него, почти прилепена и лъхаща на умопомрачителни аромати, стоеше красавица. Не просто красавица, а богиня, сляла в едно чертите на войнствена амазонка и крехка горска фея.
— Заради мен — промълви богинята със свенливостта на ученичка.
Изхитряше се да бъде и развратна, и трогателно скромна едновременно.
И заровете изтропаха по дървото под зеленото сукно. Играта започваше.
Това беше напълно безумна игра. С променлив успех, толкова променлив, че всеки от съперниците по няколко пъти се оказваше на границата на пълен провал, но после се изкачваше на гребена на успеха. И това нямаше край. Язон започна да пие. Вече не само алдебаранско — иначе нямаше да издържи до сутринта. И поредната чашка като че ли го удавяше и като че ли Солвиц също владееше телекинеза. Те хвърляха кубчетата един срещу друг, потта се лееше от веждите и на двамата и вече никой не беше в състояние да разбере кой ще победи.
Но красавицата, застанала до него, помагаше на Язон. Определено му помагаше. В моменти, когато силите съвсем го напускаха, тя изведнъж обвиваше шията на героя със своите тънки и трепетни ръце или бързо, поривисто го целуваше в устните, или притискаше скута си към крака му. И всеки път това го зареждаше с нова енергия. И печелеше, печелеше! Това беше прекрасно! По-прекрасно от всичко на света.
Ласките на загадъчната богиня ставаха все по-горещи, все по-откровени, с крайчеца на окото си Язон забелязваше, че тя е останала почти без дрехи. Девойката стенеше и се извиваше, тя дишаше тежко и се прилепяше все по-плътно към него и нещо щеше да се случи в следващата минута, защото Солвиц вече губеше, непрестанно губеше, всичко се нареждаше идеално и… но изведнъж заровете се обръщаха не както трябва. Залата въздишаше и всичко започваше отново.
Колко пъти се повтори това? Колко ли време можеше беше продължило? Нямаше часовник. Само знаеше, че игрално-сексуалният оргазъм рано или късно ще настъпи. Но знаеше и друго: колкото и да се стремеше към финала, не му се искаше да го достига. Победата, напускането на планетата Солвиц, бяха престанали да имат за него каквото и да било значение. Играта беше станала самоцел. Самият процес на играта — висше наслаждение. „Миг поспри, ти тъй прекрасен си!“, „Целта е нищо — движението е всичко!“, „Щастие — това е търсенето на щастието.“ Древна класика на философската мисъл. И още: „Не можеш два пъти да влезеш в една река!“