Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
Отчаяно исках някакъв лек, който да спре кървенето и да задържи детето, което носех, в света, из който стъпвахме всеки ден… Да не му позволи да премине в отвъдното. Отидох в стаята на баща ми, порових в мрака на ранната сутрин и взех малкото монети, които той имаше. Не се срамувах, че крадях среброто му. По-скоро щях да бъда крадец, отколкото жена без дете.
Докато бързах през площада, усещах изгарящата топлина, която болката пораждаше вътре в мен. Попитах мъжа, който бе на стража, къде живее Шира.
— Защо ти е притрябвала тази вещица? — поиска да узнае той.
— Работим заедно в гълъбарниците — казах аз.
Мъжът ме изгледа внимателно, сякаш се опитваше да определи дали съм извършила някакво престъпление. Може би бе доловил мириса на моята кръв и знаеше, че съм нечиста.
— Гълъбите са болни, а аз не знам достатъчно, за да определя какво им има — настоях.
Макар да ме гледаше все така подозрително, пазачът ме насочи към един от дворците. Помислих си, ами да, Шира бе братовчедка на Бен Яир и бе естествено да живее в дворците, независимо от обвиненията, че се занимава с магии. Имаше хора, които мърмореха, че животът тук не е по-различен от този, който водехме в Йерусалим: властниците и богатите живееха добре, тези, които ги следвахме, обикновените хора, гладуваха. Шира обаче живееше в малка странична постройка, която е била кухня, използвана от слугите във времената на цар Ирод. Когато потропах по вратата, тя се отвори сама. Нямахме ключалки. Планината бе нашата ключалка, змийската пътека бе нашият ключ.
Вътре нямаше никого, но пристъпих напред, за да огледам. Подът на стаята бе с мозайки, разперени като ветрило. Между лавиците на каменната стена имаше дървен олтар. Лавиците бяха отрупани с купи и стомни, имаше стъкленици с мед и вино, както и малки шишенца с билки. Стъпките ми отекнаха по пода, когато влязох и надникнах в малката стая за спане. Азиза и Нахара спяха прегърнати на един и същи сламеник. Братчето им, Адир, момче с тъмна кожа на не повече от единайсет години, спеше до задната врата. Шира не се виждаше никъде, никой не спеше върху квадратната бала със слама, покрита с одеяло.
Обърнах се и я видях да влиза в къщата си, пристъпвайки тихо, сякаш самата тя бе крадец. Дишаше тежко — навярно бе тичала. Главата й бе покрита с шал с рисунки на златни цветя, а по ръцете й имаше половин дузини потракващи гривни. Застина на място, когато ме видя, после бързо се овладя.
Била на разходка, каза ми тя, докато сваляше гривните си.
— Не можах да заспя — допълни и ме погледна изпитателно. — Сигурно и с теб е така.
— Сигурно — съгласих се аз.
Не я попитах по какви мрачни дела е бродила навън. Краката вече не ме държаха и преди да кажа и дума, се свлякох до стената. Когато Шира видя, че кървя, започна да ме ругае, че не съм казала веднага какъв е проблемът. Сложи ме да седна до масата, която бе само грубо оформено парче дърво. Докосна корема ми и само от този допир вече знаеше кога е било заченато детето и кога трябва да излезе на този свят. Показах й монетите, които бях донесла, и я помолих за цяр, но тя избута ръката ми. Каза ми, че не е толкова лесно да се намери нужният лек. Не искаше парите ми, но обеща да се опита да ми помогне. Свари във вряла вода листата на брош, билка, за която се твърдеше, че боядисвала в червено костите на всяко животно, което хапне от нея. Добави боровинки от храст на калина и ми даде да пия от чая, който бе аленочервен. Изпих го, макар да изгаряше устните ми. Отварата не била нужният лек, обясни ми Шира, но да се надяваме, че поне щяла да спре спазмите ми.
— Има ли някой, който не желае детето ти да се роди? — попита ме тя. — Някой, който иска да ти навреди?
Сякаш остра стрела прониза сърцето ми. Да, имаше един такъв човек. Бях взела нещо от Сия, сега тя щеше да си го вземе от мен.
— Една жена… дух — отвърнах тихо аз.