Стая
- Автор: Донахю Ема
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ралица Кариева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Стая». Краткое содержание книги:
Това не е Стая.
Глупав Пиш пак е станал.
— В Навън сме — прошепвам му. — Мам…
Тя скача като електрошок.
— Пишках.
— Няма нищо.
— Не, ама всичко е намокровано. Тениската ми, дето е на корема — също.
— Не го мисли.
Опитвам се да не мисля. Гледам покрай главата й. Подът е като Черга, ама мъхест без шарка и без краища, някакво сиво, стига чак до стените, не знаех, че стените са зелени. Има рисунка на чудовище, но като погледна, е всъщност огромна вълна от море. Форма като Прозорче, само че е на стената, знам какво е, това е страничен прозорец, със сто дървени линии през него, дето между тях идва светлина.
— Още мисля — казвам на Мам.
— Разбира се. — Намира ми бузата да я целуне.
— Не мога да не го мисля, защото още съм мокър.
— А, това ли — казва тя с различен глас. — Нямах предвид, че не трябва да го мислиш, че си се напишкал в леглото, а просто да не се тревожиш за това. — Става, още е в хартиената рокля, смачкана е на топка. — Сестрите ще сменят чаршафите.
Не искам сестрите.
— Ама другите ми тениски… — Те са в Скринчо, в долното чекмедже. Бяха вчера, така че сигурно и сега са. Ама Стая още ли е там, като ние не сме в нея?
— Ще измислим нещо — казва Мам. Стои до прозореца, направила е дървените линии да се разделят повече и има много светлина.
— Как го направи? — изтичвам при нея, масата ми удря крака, бам.
Тя го потърква да се оправи.
— С тази връв, виждаш ли? Това е връвта на щората?
— Какво е…?
— Това е връвта, която отваря и затваря щората — казва тя. — Това е щора за прозорец, нарича се щора… ами сигурно защото… ами не ти дава да гледаш навън.
— Защо не ми дава да гледам?
— Не само на теб, говоря за всички.
Защо съм аз в смисъл на всички?
— Не дава на хората да гледат навътре или навън — продължава Мам.
Ама аз гледам навън, като Телевизор е. Има трева и дървета, малко от бяла сграда и три коли, синя, кафява и сребърна с нещо като ленти.
— На тревата…
— Какво?
— Това лешояд ли е?
— Мисля, че е просто врана.
— Още една.
— Това е, ъъъ, как се казваше, гълъб. Ранен стадий на алцхаймер! Добре, давай да се измием.
— Не сме закусили — казвам й аз.
— Можем да го направим после.
Поклащам глава.
— Закуската е преди банята.
— Не е задължително, Джак.
— Ама…
— Сега не трябва да правим нещата както преди — казва Мам, — можем да вършим каквото си поискаме.
— Аз искам закуска преди баня.
Тя обаче изчезва зад един от ъглите и не мога да я видя, тичам след нея. Намирам я в друга малка стая вътре в тази, подът се е превърнал в лъскави студени бели квадрати и стените също са станали бели.
Има тоалетна, която не е Тоалетна, и мивка, която е два пъти колкото Мивка, и висока невидима кутия, дето трябва да е душ като този, с който човековете от Телевизор се плискат.
— Къде се крие ваната?
— Няма вана. — Мам дърпа настрани предното на кутията, за да се отвори. Сваля хартиената си рокля и я смачква в една кошница, която мисля, че е като Боклук, но няма капак, който прави плинк.
— Да се отървем и от това мръсно нещо. — Тениската засмуква лицето ми, като я сваля. Мам я намачква и я хвърля в боклука.
— Ама…
— Това е парцал.
— Не е, това ми е тениската.
— Ще ти дам нова, много нови — почти не я чувам, защото е включила душа, дето пада шумно. — Влез тук.
— Не знам как.
— Прекрасно е, повярвай ми — Мам чака. — Добре тогава, няма да се бавя. — Влиза вътре и започва да затваря невидимата врата.
— Не.
— Трябва, иначе водата ще се излее навън.
— Не.
— Може да ме гледаш през стъклото, тук съм. — Плъзга го прас, не я виждам вече, само размазана, ама не като истинската Мам, а като призрак, който издава странни звуци.
Удрям кутията, не мога да измисля как, после измислям и я отварям силно.
— Джак…
— Не ми харесва, като ти си вътре, а аз — отвън.
Плача.
Мам ми изтрива лицето с ръце, така размазва сълзите.
— Извинявай — казва тя, — извинявай. Май прекалено бързам. — Прегръща ме и това ме намокря цял надолу. — Вече няма за какво да плачеш.