Момичето от Дания

Пътуваха към клиниката на доктор Бюзон и Айнар усещаше топлината на двигателя през металния под.

– Ханс ми спомена за него – отвърна Карлайл.

– Ханс?

– Да. Обадих му се и казах, че мой приятел трябва да отиде на лекар. Не му казах името ти.

– Но ако той...

– Няма. И дори да разбере, какво толкова? Той ти е приятел от детството, нали? – С развята около лицето коса Карлайл приличаше досущ на Грета. Той прибра няколко кичура зад ушите си.

– Ханс пита за теб – продължи Карлайл. – Знае, че има някакъв проблем. Каза, че те видял веднъж да вървиш от Лувъра към Сена и едва те познал.

Карлайл бърникаше по лостчето за чистачките и Айнар очакваше то всеки момент да му остане в ръцете.

– Каза ми, че сте се разминали и те е повикал по име, но ти просто си го подминал.

Не бе възможно.

– Подминал съм Ханс? – Айнар виждаше бледото си отражение в предното стъкло, сякаш бе призрак.

– Може би трябва да му обясниш. Той ще те разбере.

Доктор Бюзон бе на годините на Айнар и бе родом от Женева. Черната му коса стърчеше на темето, лицето му бе слабо, носът – дълъг. Когато говореше, обръщаше глава наляво, в едно се чудеше дали следващото му изречение да е въпрос. Бюзон прие Айнар и Карлайл в малка бяла стая със стол за прегледи, над който бе разположена метална лампа. До стола имаше масичка на колелца, покрита със зелен плат. Върху плата бяха подредени дузина ножици с различни размери. На стената бе окачена сгъваема таблица със схеми на човешки мозък. Този път Карлайл присъства на прегледа. Неясно защо, но до него Айнар се чувстваше като малко дете, все едно Карлайл му бе баща и щеше да отговаря на въпросите вместо него. Прозорецът гледаше към вътрешен двор, мрачен заради дъжда,  две сестри преминаха на бегом по павираната алея. 

 Доктор Бюзон обясняваше как лекува хора, които имат про- блеми с идентичността.

– Обикновено те искат да постигнат поне известен покой. Което означава, че трябва да направят избор. 

 Карлайл си водеше бележки и на Айнар изведнъж му се стори  забележително, че е дошъл чак от Калифорния и се е заел да му помогне все едно Айнар бе най-важната му задача. Не бе длъжен да се занимава с него. Дори не бе длъжен да прояви разбиране. Навън една от сестрите се подхлъзна на мокрите плочи и когато колежката ѝ я вдигна, се видя, че дланта ѝ окървавена.

– В известен смисъл хората, които идват при мен, са късметлии – заяви доктор Бюзон, седнал на метален стол, чиято височина можеше да се регулира. Под престилката носеше черен панталон и черни копринени чорапи. – Късметлии са, защото ги питам "Какви искате да бъдете?". И получават право на избор. Не е лесно. Но нима всеки не би искал да го попитат какъв предпочита да бъде?

– Разбира се – кимна Карлайл и си записа нещо в бележника. Айнар се чувстваше късметлия, че Карлайл му помага, че го кара по доктори и след всеки неприятен преглед слага ръце върху волана и казва: "Не се тревожи. Ще ти намерим подходящ лекар". Успокои се  се дишането му се нормализира. Искаше му се обаче Грета да бе тази, която му помага така.