Момичето от Дания

– Поиска да подпиша документите, за да те приеме веднага.

– Не е прав. Не съм шизофреник.

– Казах му, че не е спешно.

– Но ти не мислиш, че имам шизофрения, нали? Това е пълна глупост.

– Не, не вярвам. Но когато обясняваш... когато обясняваш за Лили, наистина изглежда, че в теб има двама души. Две отделни личности.

– Това е вярно.

Смрачаваше се и движението се точеше бавно, защото автомобил бе блъснал немска овчарка; кучето лежеше по средата на пътя и колите трябваше да го заобикалят. Животното беше мъртво, но не се виждаха никакви рани – просто бе отпуснало глава върху асфалта на кръстовището.

– Според теб Грета също ли ме мисли за луд?

– Не. Тя вярва най-силно в Лили.

Минаха покрай кучето и трафикът се разреди.

– Да послушам ли доктор Ме? Как мислиш, да отида ли в болницата за известно време?

– Ще трябва сам да решиш. – Карлайл стискаше черната топка на скоростния лост и Айнар усети, че иска да каже още нещо. Заради вятъра и бълващите изгорели газове автобуси им бе трудно да говорят. Движението в града бе натоварено и Айнар погледна към Карлайл и се опита безмълвно да го подкани да каже каквото има. "Какво си мислиш?", искаше му се да попита. Тишината бе напрегната и когато пристигнаха пред блока в Маре, моментът отмина, щом двигателят на колата спря да бръмчи.

– Не ѝ казвай къде сме ходили – помоли го Карлайл.

Айнар бе уморен и си легна веднага след вечеря, а Грета дойде преди да заспи.

– Рано си лягаш – отбеляза той.

– Уморена съм. От няколко дни работя по цяла нощ. Тази седмица направих половин дузина илюстрации. А да не говорим за портрета на Лили на брега. – Замълча и след малко добави. – Нарисувал си прекрасен пейзаж. Изключително доволна съм. Ханс също. Исках да ти го кажа.

Дългото ѝ тяло бе топло до него под чаршафа. Коляното ѝ докосваше крака му, ръката ѝ лежеше нежно върху гърдите му. Вече се докосваха само толкова, но усещането за интимност бе много по-дълбоко дори от първите нощи в началото на брака им, когато тя развързваше вратовръзката му и подръпваше нетърпеливо колана: ръката ѝ бе като животинче, припкащо по гърдите му; коляното ѝ го притискаше уверено; влажният ѝ дъх бе топъл; косата ѝ пълзеше като лозница  по гърлото му.

– Полудявам ли? – попита той.

Грета седна в леглото.

– Какво? Кой ти го каза?

– Никой. Но според теб вярно ли е?

– Това е най-голямата глупост, която съм чувала. Кой ти го- вори подобни работи? Карлайл ли?

– Не. Просто понякога не разбирам какво се случва с мен.

– Напротив. Знаем много добре какво се случва. В теб живее Лили. В душата ти има красива млада жена на име Лили. Не си луд.

– Просто се чудех какво мислиш за мен.

– Мисля, че си най-смелият мъж на света. А сега заспивай.

 Грета стисна ръка в юмрук, кичур от косата ѝ се плъзна по гърло то му, а коляното ѝ се отдръпна.