Сенките

Естествено, задържа камата и пистолета си - беше принуден да разчита на С’Екс, но това не означаваше, че му имаше доверие.

Територията се намираше на север от Колдуел, в земите между върховете на Адирондак и равната местност около Платсбърг. Имотът, който се простираше върху две хиляди квадратни акра, приел фасадата на артистична колония, беше обграден от солидна бетонна стена, висока и дебела като дъб по цялото си протежение. Малцината човеци, живеещи наоколо, отдавна бяха свикнали с присъствието на „художниците“ и като че ли им доставяше удоволствие да защитават неприкосновеността на имота и „изкуството“, което се твореше край тях.

Което вършеше отлична работа на с’хийб.

Иронията, естествено, бе, че едва двайсет мили на север, от другата страна на планината, се бяха разположили симпатите.

Което беше логично. Нито едните, нито другите изгаряха от желание да си общуват; и едните, и другите не уважаваха нито хората, нито останалите вампири, така че колкото по-изолирани бяха - толкова по-добре. Естествено, между двете раси никога не бяха съществували дипломатически връзки и мисии. Те бяха толкова разделени, колкото и двама непознати, седнали един до друг в автобуса, искащи единствено да бъдат оставени на мира.

Ай Ем не можеше да повярва, че се канеше да се върне там.

Остави дрехите си на мястото, където беше намерил онези, с които беше облечен сега, и се отдалечи. Кожените сандали приличаха повече на ръкавици, отколкото на обувки и той съвсем ясно усещаше под краката си съчки, камъчета, дори неравностите на земята. За сметка на това бяха безшумни - ако не се броеше някое и друго припукване от време на време, той беше тих като лунната светлина, сипеща се от небесата.

Много скоро стигна до високия зид, нашарен с петна от пръст, увивни растения и паднали клони, стърчащи под странни ъгли тук-таме.

Порутеният му вид обаче не можеше да го заблуди. Той се дематериализира над него, мислейки си, че бе забравил колко е дебел.

След като прие физическата си форма, му трябваше миг, за да се ориентира. Толкова отдавна не бе стъпвал в земята на расата си, но нямаше защо да се тревожи, че нещо се е променило - за разлика от фасадата за пред света навън, отвътре стената, опасваща земите на сенките, беше съвършено поддържана; избелелият от слънцето бетон се миеше редовно, а в основата му не растеше нито една тревичка.

И никаква непокорна гора. Дърветата, които растяха тук, бяха подредени като фигури върху шахматна дъска, всяко си имаше свое място и дори короните им бяха подкастрени така, че да не излизат от него. Тревата също се поддържаше чиста като килим. Въпреки че беше есен и листата падаха, нищо не разваляше ширналия се простор.

Ай Ем неведнъж си беше мислил, че Територията е като снежен глобус - изкуствено създадена версия на действителността, уловена в плен.