![Върховното кралство [Наследникът] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/0/vrhovnoto-kralstvo-naslednikt-download.jpg)
Върховното кралство [Наследникът]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Наследникът]». Краткое содержание книги:
Лорн вдигна ониксовия пръстен на светлината.
На него бяха изобразени, инкрустирани със сребро в парче оникс, вълча глава, корона и кръстосани шпаги — това бяха неповторими гербове, които единствен Първият рицар на Кралството имаше правото да носи. Достатъчно беше Лорн да сложи този пръстен на пръста си и всичко да започне отново. Бързо щеше да си върне всички прерогативи и целия си престиж, цялото си влияние. Щеше да си върне и своята Ониксова гвардия.
Но дали го искаше?
Ако приемеше отново да поеме дълга на Пръв рицар, той се излагаше на опасност. На интригите, заговорите и заплахите. Но не това го възпираше. Мъртъв и безименен, той можеше да действа — и да удари — в тъмното. Освен това да стане отново Пръв рицар беше все едно да приеме ролята, която искаха да го накарат да играе, да се остави на течението на съдба, която той отказваше. Накрая, той се питаше защо и как Върховният крал продължаваше да му оказва своето доверие. До такава степен ли беше луд? Дали си въобразяваше, че Лорн ще му бъде покорен завинаги сега, когато знаеше, че е негов син? Или изпълняваше сляпо желанията на Събранието на Ирканс така, както Скерен ги беше представил? Пазителите на истината на съдбата можеха да оказват огромно влияние върху един оглупял, каещ се старец, разяждан от Голямото зло…
Обаче Лорн все още се радваше на свободната си воля.
— Хурст! — извика той.
Сивият гвардеец влезе.
— Да, рицарю?
— Наредете да ми оседлаят кон.
Лорн не пое веднага по посока на Лангър.
След няколко прохода и три часа езда, той стигна до пуста, ветровита долина, където поривите на вятъра вдигаха вихрушки от сивкав прах. Растителността беше рядка и ниска, изсъхнала. Навсякъде имаше само скални струпвания. Слънцето, застанало високо на небето, приличаше на диск от бяла, помръкнала слонова кост.
На пътя Лорн подмина дълга редица поклонници. Мъже. Жени. Деца, някои от тях съвсем малки. Опирайки се на голяма тояга, по която висяха свещени талисмани, един рошав свещеник ги водеше, като припяваше заклинания. Също като Лорн, и той отиваше в гробницата на Ерклант I. Преди петстотин години този крал на Лангър беше командвал човешки армии по време на последната Война на мрака, преди да ги поведе към победа благодарение на пожертването на Дракона-крал. Той беше основал Върховното кралство, после, според Хрониките, беше нападнал и убил Серкарн — Дракона на разрушението. Той бе първият Върховен крал. Оставаше си най-славният, този, чиято памет продължаваше да бъде не само уважавана, но и почитана. Въпреки отдалечеността му, въпреки трудностите и опасностите, които се срещаха, докато се стигнеше дотам, гробът му продължаваше да привлича многобройни поклонници и през 1548 година. Ерклант I беше историческа и легендарна фигура, баща на Върховното кралство.
Храмът, който пазеше гробницата, беше построен на склона на най-високата от Закрилящите планини. На свещениците с бръснати и татуирани глави, които го посрещнаха, Лорн беше достатъчно да покаже своя пръстен на Пръв рицар на Кралството, за да стигне до светаята светих. Защото намерението му не беше да отиде при огромния надгробен паметник, издигнат в прослава на Ерклант I, този, в чието подножие поклонниците преминаваха бавно и мълчаливо под бдителните погледи на свещениците. Впрочем под този паметник не се намираха останките на първия Върховен крал. Те почиваха в тайна зад каменните врати, в сърцето на планината.
Светла черта прониза мрака, после стана по-широка и светлината нахлу, докато вратите — широки и дебели, по-високи от десет човешки ръста — бавно се отваряха.
Лорн премина сам огромния праг и изчака вратите да се затворят зад него и да се възцари дълбока тишина. Едва тогава тръгна напред към каменния подиум, към троновете близнаци, сложени един срещу друг, и запалените свещници, които горяха в тъмнината.
С ръка върху дръжката на меча той изкачи стъпалата на подиума, като чувстваше как го обзема страх. Единият от каменните тронове беше празен — този, на който сядаше Ерклант II, когато все още имаше сили. На другия беше поставена статуя, чийто реализъм смущаваше. Тя изобразяваше първия Върховен крал, чийто истински гроб от черен мрамор, прошарен с аркан, се намираше зад нея. Ерклант I беше изобразен с оръжие и корона — като могъщ крал воин, какъвто беше.
Лорн очакваше този шок и въпреки това потрепери. Злокобната аура на дракона го порази като вятър в ледена буря. Страшен студ обзе вътрешностите му. Трябваше да устои на изкушението да избяга или да се свие. За малко инстинктивно щеше да извади меча си и да се приготви за защита.