Върховното кралство [Наследникът]

— Искате ли да хвърля едно око на раната ви? — попита Скерен.

Лорн предпазливо опипа тила си. Раната беше подута и болеше, но вече не кървеше. Беше се образувала коричка, пълна с корави косми.

— Лоша цицина — каза той. — Нищо толкова сериозно.

— Позволете ми все пак да видя.

Лорн неохотно се обърна, без да става, и наведе глава напред. Скерен разгледа раната, после започна да я почиства с кърпичка, натопена в малкото вода, която беше останала в паницата.

— Кой ден сме днес? — попита Лорн. — Дълго ли бях в безсъзнание?

— Днес сме следващия ден след вашия подвиг. Но какво ви прихвана? Да извадите меч в стаята на Върховния крал? И да се съпротивлявате на сивите гвардейци? Наистина?

Лорн сдържа една усмивка.

— Аз… Причерня ми пред очите… А и Норфолд събуди много лоши спомени, като ми поиска моята скандка.

— Това с нищо не извинява поведението ви.

— Зная.

Лорн за малко не беше ударил краля, после не се беше поколебал да нападне и да рани мнозина от кралската стража, преди Норфолд да го повали със силен удар с дръжката на меча си. По никакъв начин не можеше да оправдае поведението си, но и не успяваше да се обвини в нищо. Първо, защото без да стига дотам да претендира, че не се е контролирал, се бе видял да прави повече, отколкото бе направил. А освен това, защото му бе доставило дяволско удоволствие.

— Ето — каза Скерен, когато свърши с почистването на раната. — За да е съвсем добре, трябва да направя и превръзка.

— За да е съвсем добре, трябваше да нося шлем.

— Можеше да е и много по-зле. Ако Върховният крал не беше заповядал на своите стражи да ви пощадят…

Скерен седна с кръстосани крака срещу Лорн и известно време го гледа, без да каже нищо. Лорн издържа тюркоазения му поглед, без да може да прочете и най-дребното изражение по влечуговото лице на Пратеника.

— Това е може би началото на обяснение за вашето причерняване, а? — предположи Скерен, като посочи с пръст лявото рамо на Лорн.

На Лорн му бяха взели меча и връхната дреха. Беше по панталони и ботуши, а яката на ризата му беше разкъсана и се виждаше рамото му с жилките на Тъмнината.

Лорн си придърпа ризата.

— Може би — съгласи се той.

Но частта, която Тъмнината му беше отнела, частта, която сега заемаше в него, не беше тема, по която имаше желание да се доверява.

Друго го терзаеше.

— Вярно ли е, че Върховният крал е мой баща?

— Вашият истински баща е този, който е направил от вас мъжа, който сте.

— Не си играйте с думите.

— Да, вярно е. Върховният крал е ваш баща.

Лорн се вгледа в Пратеника.

— Защо трябва да ви вярвам?

— Нищо не ви задължава. Но вие вече знаехте истината, преди да ми зададете въпроса. Знаехте я дори преди кралят да ви я каже, нали?

Лорн не отговори. Дракът имаше право и въпросът му беше съвършено реторичен.

— От колко време го знаете? — попита Лорн.

— Аз ли? От скоро.

— Пазителите?

— Винаги са го знаели.