Съвестта е моят адвокат
- Автор: Туроу Скотт
- Серия: Окръг Киндъл #7
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: ЕРА
- ISBN: 9789549395648
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Съвестта е моят адвокат». Краткое содержание книги:
По действителен случай!
За съдия Джордж Мейсън истината е цел и смисъл на живота му, а работата му като апелативен съдия – свещенодействие. Правото е традиция в семейството му, а упорството и старанието на Мейсън с годините му изграждат безупречна репутация. Отдавна засенчил десетки свои колеги на съдебното поприще, съдия Джордж Мейсън е самоуверен, спокоен и достолепен. Душевният му мир се сгромолясва за по-малко от седмица. Делото „Уорновиц“ засяга престъпление, което от години няма давност, но изненадващо адвокатите го връщат в съда за разглеждане. Случаят е спорен, крайното решение зависи от непоклатимия съдия Мейсън, а той… не предприема нищо. Колебае се, притеснява се, сякаш се е превърнал в друг човек. Какво притеснява така настойчиво Мейсън? Наскоро поставената диагноза на съпругата му? Заплашителните писма, които получава? Или подобен случай от неговата младост? Властта, съсредоточена в ръцете му, се оказва недостатъчна, за да намери прошката, която търси години наред.
Присъдата на критиката за Скот Търоу е „баща на съдебния трилър“ – без конкуренти, без право на обжалване. Още с първия си роман – „Невинен до доказване на противното“, Търоу преобразява жанра, а опитът, почерпен от адвокатската му практика, е залог за успеха му и бързо го превръща в един от най-успешните автори.
„Съвестта е моят адвокат“ е големият прецедент в творчеството на Търоу, защото е по действителен случай. Добре запознат със света на правото, Търоу често разглежда въпросите за силата на закона и за злоупотребите на властта, но дълго време не смее да опише скандалната история от собствената си адвокатска практика.
„Съвестта е моят адвокат“ е най-рискованото и откровено самопризнание на Скот Търоу, защото във всеки бранш има тайни и скандали, но в Правораздаването последиците от тях са фатални, а уволненията – неизбежни.
По тази причина имената на негови колеги и обвиняеми са прикрити зад псевдоними, а самият случай е леко променен, за да не повдига неудобни въпроси.
– Джон, боя се, че трябва да си потърсиш адвокат – каза съдията и това за жалост бяха и думите му за сбогуване.
След като се освободи от бремето на делото „Уорновиц“ и от мъчителя си, Джордж се чувства както преди години, в редките случаи когато постигнеше отмяна на присъда. Пускането на клиента му на свобода след силното умствено и физическо напрежение на процеса беше свидетелство не за справедливостта на закона (твърде често Джордж знаеше, че клиентът му е виновен), а за разтърсващата мощ на собствената му воля. Когато изпаднеше в това настроение, той изпитваше прилив на енергия, позволяваща му да премести планини от несвършени задачи, натрупали се на бюрото му.
Сега той слиза на долния етаж, в деловодството на съда.
– Искам да взема молба за нов мандат – казва на служителя.
Джордж попълва единствената страница на формуляра още там, прави две копия и занася едното на секретарката на главния съдия. Ръсти го вижда през отворената врата на кабинета си и му махва да влезе.
– Значи две добри новини в един ден – отбелязва той, държейки молбата.
– Коя е другата?
– Нейтън Кол си подава оставката в края на тази съдебна сесия.
– Не може да бъде.
– Каза, че никой пост не си струва да рискува живота си. Държеше се, сякаш аз съм виновен. Иска да му уредя полицейска охрана.
– Мислиш ли, че ще каже на ченгетата къде живее, или ще поиска да охраняват район от един квадратен километър наоколо?
Двамата се засмиват.
– Боя се, че страховете му не са много основателни, Ръсти.
Джордж разказва за Джон и главният съдия буквално пада от удивление.
– Какво, по дяволите, си е мислил? – пита накрая. – Какво си е въобразявал?
– Обичайна драма на един неудачник. Колкото повече е гледал касетата, толкова повече се е навивал и толкова повече ме е обвинявал, че съм го накарал. Един ден не издържал, влязъл за секунда в кабинета ми и изведнъж му хрумнало да отиде на компютъра ми и да пусне първия имейл на несъществуващ адрес, знаейки, че писмото ще се върне пак в моята поща.
– „Ще си платиш“?
– „Ще си платиш“. След това се замислил за друго, най-вече за последствията, когато го хванат. Колко хора биха могли да използват компютъра ми? Затова, когато пак съм излязъл, изтрил оригиналното съобщение и копието от изходящата ми поща. После, за да отклони вниманието от писмото, изпратено от моя компютър, го пуснал още два пъти от своя през отворения сървър. Това се повтаряло всеки път. Възмущение, спонтанно изпращане на заплаха, после разкаяние и страх, че ще го хванат. Разбира се, бях твърде разсеян с Патрис, за да обърна внимание на първото писмо. Това само го подтикнало да изпраща по-заплашителни писма.
– Къде е бил, когато го е правил?
– Каза, че е изпратил повечето писма от лаптопа си от кабинета, когато е седял на десетина метра от мен.
– Чакай малко. За същия ли човек става дума, който видял едно от писмата и те накарал да предупредиш охраната?
– Да, същият. След като изпратил писмото, влязъл да види как ще реагирам.
– Добре, но защо те е накарал да предупредиш Марина?
– Ами, най-напред, е искал да ме уплаши. Трябвало е да реагира, сякаш вижда сериозна заплаха. Пък и какво по-добро алиби от това, да викаш „Дръжте крадеца“?
Ръсти изсумтява презрително: хора.
– Най-много го е вбесила идеята, че може да оставя момчетата да се измъкнат. Копнеел е за строго наказание.
– Дай ми урок, като накажеш тях. Кой твърди, че няма смисъл от отмъщение?
Двамата приятели седят един до друг на две кресла в просторния личен кабинет на главния съдия, споглеждат се и се усмихват мрачно.
– Както и да е – продължава Джордж. – Докато постоянно му давах задачи по делото, Джон е осъзнал, че срокът на давност ме притеснява. Веднъж май съм му го споменал. Това му дало идеята да ми прати писмото за предсмъртното бдение. След съвещанието пък помощникът на Пърфойл му казал, че доста сериозно обмислям анулиране. Това отново го подтикнало към действие и ми изпратил писмото вкъщи. Нищо обаче не го вбесило толкова, колкото личният разговор с мен. Аз, човекът, от когото винаги се е възхищавал, сега е готов да освободи слугите на дявола. Направо побеснял. Тогава използвал мобилния ми телефон.
– Как го е взел?
Джордж обяснява, че явно е изпуснал апарата в коридора при входа на балната зала в „Грешам“. От охраната на хотела са го намерили и са се обадили на Баниън, защото преди броени часове той бил телефонирал да пита от името на съдията.
– Джон ми каза, че през цялото време му идело да ми го върне, като каже, че от хотела току-що са му го дали, но скоро започнал да изпраща съобщенията. Сигурен съм, че още щом се е добрал до телефона, е осъзнал каква нова възможност да ме плаши получава с него.