Съвестта е моят адвокат
- Автор: Туроу Скотт
- Серия: Окръг Киндъл #7
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: ЕРА
- ISBN: 9789549395648
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Съвестта е моят адвокат». Краткое содержание книги:
По действителен случай!
За съдия Джордж Мейсън истината е цел и смисъл на живота му, а работата му като апелативен съдия – свещенодействие. Правото е традиция в семейството му, а упорството и старанието на Мейсън с годините му изграждат безупречна репутация. Отдавна засенчил десетки свои колеги на съдебното поприще, съдия Джордж Мейсън е самоуверен, спокоен и достолепен. Душевният му мир се сгромолясва за по-малко от седмица. Делото „Уорновиц“ засяга престъпление, което от години няма давност, но изненадващо адвокатите го връщат в съда за разглеждане. Случаят е спорен, крайното решение зависи от непоклатимия съдия Мейсън, а той… не предприема нищо. Колебае се, притеснява се, сякаш се е превърнал в друг човек. Какво притеснява така настойчиво Мейсън? Наскоро поставената диагноза на съпругата му? Заплашителните писма, които получава? Или подобен случай от неговата младост? Властта, съсредоточена в ръцете му, се оказва недостатъчна, за да намери прошката, която търси години наред.
Присъдата на критиката за Скот Търоу е „баща на съдебния трилър“ – без конкуренти, без право на обжалване. Още с първия си роман – „Невинен до доказване на противното“, Търоу преобразява жанра, а опитът, почерпен от адвокатската му практика, е залог за успеха му и бързо го превръща в един от най-успешните автори.
„Съвестта е моят адвокат“ е големият прецедент в творчеството на Търоу, защото е по действителен случай. Добре запознат със света на правото, Търоу често разглежда въпросите за силата на закона и за злоупотребите на властта, но дълго време не смее да опише скандалната история от собствената си адвокатска практика.
„Съвестта е моят адвокат“ е най-рискованото и откровено самопризнание на Скот Търоу, защото във всеки бранш има тайни и скандали, но в Правораздаването последиците от тях са фатални, а уволненията – неизбежни.
По тази причина имената на негови колеги и обвиняеми са прикрити зад псевдоними, а самият случай е леко променен, за да не повдига неудобни въпроси.
Баниън, съвсем предсказуемо, всячески отбягва погледа на шефа си. Подава му някакъв плик.
– Какво е това?
– Реших да напусна, Ваша Чест. В края на сесията.
Джордж се поколебава, преди да вземе плика. Дава си сметка, че е пазил някаква надежда, че подозренията му към Джон ще се окажат неоснователни като тези към Каси, поредното недоразумение в списъка. Причината за напускането на Джон обаче изглежда повече от ясна – търсенето на Номер 1 приключи. Мълчанието се проточва. Може да се нарече красноречиво, но Джордж винаги е имал такива неловки моменти с помощника си. В компанията на Джон въпросът кой трябва да заговори първи съперничи по сложност на проблема с кокошката и яйцето.
– Много съм разочарован, Джон. Седни, моля.
Когато остави писмото на бюрото му, Баниън направи крачка назад, сякаш се канеше да излезе.
– Какво си си подготвил?
На закуска Джордж каза на Каси, че иска сам да говори с Джон, преди Марина да се намеси. Сега обаче не знае какво е очаквал да постигне. Никога не е бил убеден, че изповедта е полезна за душата. Със сигурност, ако няма нещо в замяна, тя рядко води до нещо добро в света на правораздаването – през годините твърде много клиенти на Джордж само са влошили положението си, признавайки престъпленията си веднага след ареста. Пък и сърце не му дава да притисне Баниън за истината. Каси много точно определи проблема. Почти сигурно е, че постъпката на Джон е плод на изолацията му, на неспособността му да разбере последствията от делата си за другите хора. Това, разбира се, е емоционалната същност на всяко престъпление. Затова всеки престъпник заслужава някакво съчувствие.
– Нямам нищо подготвено, господин съдия. Засега. Има обява за съдебен секретар във Върховния съд на Аляска. Може да пробвам там.
– Аляска? Не намери ли по-далечно място? Бягаш ли от някого?
Всеки адвокат поне за момент си е мислил, че има актьорски талант, достоен за „Бродуей“, но в съдебната зала Джордж откри, че дарбата му е доста бедна в това отношение – тихо презрение към лъжците или пък трогателно чувство за достойнство, когато призовава съдебните заседатели да прекратят делото. Не го бива обаче да изразява емоции, които не изпитва, и сега отново се проваля. Не успява да се усмихне невинно при последните си думи. Вместо това те прозвучават като сурово обвинение, а на Джордж само това му трябва. Добродушното лице на четирийсет и две годишния Баниън се сбръчква като гнила ябълка, той се изчервява и точно като синовете на Джордж преди двайсет и пет години, започва да хлипа неконтролирано, карайки съдията да се почувства виновно и неловко заради неспособността си да го утеши в този свят, управляван от възрастни.
– Не съм аз – проплаква Джон. – Не съм аз.
Въпреки всяка логика сърцето на Джордж се изпълва с надежда.
– Кой тогава? – пита той, но Джон хлипа твърде силно, за да го чуе.
– Не ми отива да правя такова нещо, господин съдия. Наистина не ми отива. Не.
Джон повтаря тези думи поне двайсет пъти дори след като Джордж разбира какво иска да каже и неколкократно казва „Знам, знам“.
– Само не разбирам защо, Джон.
Баниън ахва.
– Заради това – извиква и продължава да плаче.
– Кое „това“?
– Защото не разбирате.
– Какво не разбирам?
– Накарахте ме да гледам! – изкрещява Джон и всички мускули на тялото му се напрягат. – Накарахте ме да гледам онази ужасна, отвратителна касета. Сам не издържахте да я изгледате и накарахте мен. Мен! Десет пъти, двайсет пъти, за да мога да ви опиша онези ужасни неща. Беше отвратително!
Баниън изговаря последната дума с такъв яд, че от устата му пръска слюнка. Отпуснат върху черното дървено кресло пред бюрото на съдията, той е плюещо, треперещо, плачещо подобие на човек. Кожата му е алена като небето по изгрев, лицето му е мокро чак до брадичката. Но в очите на Джордж той е нов човек, и не заради плача – не можеш да погледнеш Джон, без да изпиташ жалост. Дълбочината на гнева му е онова, което го шокира.
– Как можахте да ми причините това? – крещи Джон. Това също е нещо ново. – Защо не накарахте нея да гледа? Защо мен? Дори не ме попитахте дали съм съгласен. Казахте ми да гледам пак и пак.
„Нея“, разбира се, е Каси. И Баниън е прав – прав е за много неща.
Джордж обхваща лицето си с длани и поседява така, след малко се обръща и се заглежда през прозореца към короните на дърветата на булеварда пет етажа отдолу. Колкото и уравновесен и добродушен да си мисли, че е, колкото и богоугодно в духа на онова, което го е учил баща му, да разсъждава, той се познава достатъчно добре, за да знае, че реакцията му към Джон ще бъде гняв. По-лошо, ярост. Жалкото човече, което плаче на креслото, е предало доверието на съдията, включително в това, че се оказа безподобен откачен. Освен това извърши сериозно престъпление, като вся смут в живота на Джордж в момент, когато той и без това беше на нокти.