Вълкът през зимата [bg]

Странното в монолога ѝ беше, че към края му тя продължаваше да седи облегната назад, а гласът ѝ не се бе повишил ни най-малко. Сякаш бе видяла твърде много и не желаеше повече да хаби ценна енергия за безполезен гняв. Предпочиташе да ѝ намери по-добро приложение.

- И как се вписваше Ани във всичко това?

Пръстите на Моли помилваха папката, като че Ани Бройър седеше на пода до нея и тя все още можеше да я утеши, да ѝ вдъхне известна увереност, че след време светът може да стане по-благосклонен към нея.

- Тя беше изоставена от баща си и бе загубила майка си още като тийнейджърка. Това не означава, че непременно е трябвало да стане наркоманка и да се озове на улицата, но при нея нещата са се развили така. Обаче не беше слабоха-рактерна. У нея имаше истинска сила. Не обичам да използвам думата „спасявам“ или да претендирам, че имам мисията да преобразявам живота на всяка жена, която стъпи тук. Това просто не е възможно и ние правим каквото можем, но у Ани имаше нещо, нещо светло и недокоснато. Затова оставих напиването ѝ без последствия, както и факта, че не бе в състояние да спазва вечерен час, за да не застрашава живота си...

Моли замълча изведнъж, осъзнала двусмислието на онова, което бе казала току-що. Разтърси я болезнен спазъм и отклони поглед.

- Но не това ѝ се случи, нали? - казах аз. - Тя не изчезна нощем от улицата.

- Не - отвърна тя, когато бе сигурна, че гласът ѝ няма да затрепери, въпреки че продължаваше да гледа настрани. - Дошла е посред бял ден, събрала е багажа си и си е тръгнала. Аз дори не бях тук. Помолила е една от другите доброволки да ми благодари за онова, което съм направила, но аз не бях направила нищо, нищо съществено.

Отново докосна папката и попита:

- Мислите ли, че е мъртва?

- А вие?

- Да. Неприятно ми е да го кажа, но да: имам чувство за отсъствие. Нямам усещането, че е жива. Мислите ли...

- Какво?

- Може баща ѝ да ѝ е сторил нещо - да я е убил - и след това да е отнел собствения си живот от разкаяние.

Замислих се върху онова, което знаех за Джуд.

- Не, не ми се вярва.

- Наречете ме циничка, но трябваше да попитам. Нямаше да е първият.

Известно време в офиса бе много тихо. Тишината бе нарушена от млада жена, която се появи в приемната някъде от горните етажи. Носеше жълта тениска, която стигаше до бедрата ѝ, и беше почти непоносимо красива. Косата ѝ бе толкова руса, че хвърляше бели отблясъци, а кожата ѝ беше безупречна. Държеше две-тригодишно момиченце, което можеше да ѝ е дъщеря или дори нейна по-малка сестра, като се има предвид колко млада беше самата тя. Детето явно бе плакало, но при вида на двама възрастни бе спряло. То опря личице на шията на жената и се вторачи в мен.