Вълкът през зимата [bg]

Въпросът за предателството го върна отново към семейство Диксън. Решението да настанят при тях сина на Люк Джоблин бе негово. Надяваше се присъствието на Брайън Джоблин да ги дисциплинира и да ги накара да правят онова, което иска съветът, но имаше своите съмнения. Ако Диксънови наистина успееха да намерят момиче, което да замени Ани Бройър, Морланд щеше да откаже кафето за цяла година.

Но някаква част от него все пак се надяваше Хари Диксън да излезе прав - че убийството на момичето и напоилата земята на Проспъръс негова кръв може да са достатъчни. Градът беше суров, но не колкото другите селища в щата.

Хората преживяваха някак си. Представи си ситуация, при която пастор Уорънър съобщава на градския съвет, че вече всичко е наред и около черквата е спокойно, така че не е необходимо да се предприема нищо повече. Но Уорънър бе не само фанатичен, а също така и слаб и Морланд още не бе решил дали второто качество е полезно или опасно. Навярно зависеше от обстоятелствата, но при всяко положение

означаваше, че Уорънър има навика да напада в гръб, когато се стигне до спор. Той не беше честен играч. На Морланд му се искаше бащата на Уорънър да бе още жив, за да се грижи за черквата. Старият Уоткин Уорънър все пак бе предпазлив човек и бе ръководил паството над половин век, без да се пролее кръв повече от веднъж. Това бе най-дългият период на задоволеност, който бе преживявал градът.

„Е, сега си плащаме за това“, помисли си Морланд. Два трупа - един тук и един в Портланд - и те, изглежда, не бяха достатъчни. Сега някакъв детектив бе започнал да задава въпроси - странен човек с репутация, че изравя отдавна погребани тайни и унищожава враговете си. При тези обстоятелства Уорънър можеше да излезе с тезата, че проливането на кръв е по-належащо от всякога, защото градът може да бъде спасен само с кръв, и беше напълно вероятно съветниците да се съгласят с него. Всички те бяха възрастни и страхливи - дори Хейли Кониър, само че тя криеше страха си по-добре от останалите. На градския съвет му трябваха по-млади хора, но повечето младежи не бяха готови да поемат бремето на защитници на Проспъръс. Нужни бяха десетилетия, докато градът се просмуче в душата ти, за да осъзнаеш, че имаш задължения към него. Това бе нещо като зараза, замърсяване, предавано от поколение на поколение, и само най-старите бяха достагьчно замърсени и заразени, за да могат да вземат жестоките решения, нужни, за да се поддържа животът на града.