![Вълчият брат [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/5/9/vlchiyat-brat-bg-download.jpg)
Вълчият брат [bg]
- Автор: Пейвер Мишель
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Дограмаджян
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вълчият брат [bg]». Краткое содержание книги:
Смъртно ранен от обладана от демон мечка, бащата на Торак го заклева да открие Планината на Световния дух. Само така ще може да бъде спряна унищожаващата всичко по пътя си зла сила. Момчето не подозира, че осиротялото вълче, на което се натъква, бягайки от демона, ще стане негов побратим и ще се окаже тайнственият водач към планината, за който е споменал баща му. Торак няма представа за невероятните умения, които притежава, нито че съдбата е предопределила да се изправи срещу група могъщи шамани, готови да отворят дверите на ада, за да станат господари на света. А времето отлита. Скоро Червеното око ще се изкачи високо в нощното небе и демонът ще стане непобедим…
Докато Торак се мъчеше запъхтяно да се изправи на крака, видя, че и Рен се измъква от снежната пещера.
— Дано не сме много далеч от Гората — каза тя, като се прозя. — Какво е станало с наметката ти?
Тъкмо се канеше да й обясни, че бурята я е отнесла, когато се обърна… и забрави за наметката.
На изток, отвъд тяхната снежна пещера, отвъд самата Ледена река, се извисяваха Високите планини бяха ужасно близо.
В продължение на много дни мъглата ги бе скривала от погледа им, а вчера от надвисналите ледени скали не можеше да се види нищо. Сега на ясната студена светлина Планините се врязваха дълбоко в небесната плът.
Торак усети как му се завива свят. За първи път в живота му те не бяха просто някакви тъмни очертания на източния хоризонт. Намираше се в самото им подножие: протягаше врат към огромни ледени скали, към черни върхове, които пронизваха облаците. Усещаше мощта и негостоприемността им. Те бяха убежище на духовете. Не на хората.
„Някъде сред тях — помисли той — се намира Планината на Световния дух. Планината, която съм се заклел да намеря“.
Двадесет и седма глава
Червеното око се издигаше все по-високо. Торак имаше само няколко дни, за да намери Планината.
Но дори и да я намереше, какво щеше да прави после? Какво всъщност трябваше да стори с Нануак? Как изобщо щеше да унищожи мечката?
Като газеше в дълбокия сняг, Рен дойде при него.
— Хайде — подкани го тя. — Трябва да излезем от Ледената река и да се върнем в Гората.
В този момент Вълк затича към върха на един снежен рид и щом стигна там, обърна уши към подножието му.
— Какво има? — прошепна Рен. — Какво чу той? Тогава го чу и Торак: гласове далеч в планините, преплитащи се в дивата, вечнопроменяща се песен на вълча глутница.
Вълк отметна глава назад, вдигна муцуна към небето и зави: „Аз съм тук! Аз съм тук!“
Торак се смая. Защо виеше на непозната глутница? Вълците-единаци не правеха така. Стараеха се да избягват непознатите си събратя.
Със скимтене помоли вълчето да дойде при него, но то не помръдна от мястото си и продължи да вие: очите му приличаха на две резки, черните бърни оголваха зъбите му. Момчето забеляза, че вече не изглежда толкова малко. Краката му бяха по-дълги и черната козина около плещите му се бе сгъстила. Дори гласът му вече не потреперваше неуверено както преди.
— Какво им казва? — попита Рен.
Торак преглътна.
— Казва им къде се намира.
— А те какво му отвръщат?
Той се заслуша, без да сваля очи от Вълк.
— Говорят с двама членове на глутницата си: следотърсачи, които са слезли на Голата земя, за да търсят северни елени. Изглежда… — Момчето замълча. — … да, намерили са малко стадо. Следотърсачите казват на останалите къде се намира стадото и че трябва да вият с муцуни в снега.
— Защо?
— Това е номер, който вълците използват, за да излъжат елена, че са по-далече, отколкото са всъщност.
Рен го погледна изумено.
— И ти можеш да разбереш всичко това?
Той сви рамене.
Тя завъртя пета в снега.
— Не ми е приятно, когато говориш на вълчи език. Чувствам се странно.
— На мен пък не ми е приятно, когато Вълк говори на други вълци — отвърна Торак. — И аз се чувствам странно.
Рен го попита какво иска да каже, но той не отговори. Беше му трудно да го обясни с думи. Започваше да осъзнава, че макар да знае вълчия език, не беше и никога нямаше да бъде истински вълк. В някои отношения винаги щеше се отличава от вълчето.
Вълк спря да вие и се спусна надолу. Торак коленичи и го прегърна. Почувства деликатните леки кости под гъстата зимна козина, силното биене на вярното сърце. Наведе се да вдиша сладкия тревист аромат на Вълк, а той го близна по бузата и нежно притисна челото си към неговото.
Торак стисна плътно очи. „Никога не ме оставяй“ — искаше да каже на вълчето, ала не знаеше как.
Поеха на север.
Преходът беше изтощителен. Бурята бе намятала снега във високи преспи, с дълбоки до пояс долчинки между тях. Те се бояха от ледени пукнатини и опипваха снега пред себе си със стрели, което ги забавяше още повече. Усещаха как Планините постоянно ги наблюдават, сякаш чакаха да видят дали ще се провалят.