Аз преди теб
- Автор: Мойес Джоджо
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1172-1
- Переводчик: Маргарита Дограмаджян
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аз преди теб». Краткое содержание книги:
Тридесет и три годишният Уил Трейнър граби с пълни шепи от живота. Той обожава работата си, предизвикателствата и пътуванията, които непрекъснато му напомнят, колко необятен е светът. Произшествие с мотор го приковава към инвалидна количка и превръща дните му в безрадостно съществуване.
Две години по-късно Уил няма представа, че Лу ще стане част от живота му и ще го разтърси из основи. И двамата не подозират, че запознанството им ще ги промени завинаги…
— Няма да стане — обади се Уил.
Не исках да го слушам. Не можех да понеса мисълта, че денят ни ще свърши по този начин.
— Май е по-добре да потърсим помощ — предложи Нейтън. — Не мога дори да върна количката на алеята. Заседнала е.
Чух въздишката на Уил. Едва ли можеше да изглежда по-недоволен.
— Мога да те сложа на предната седалка, Уил, ако я избутам малко назад. После с Луиза ще видим дали няма да успеем да вкараме и количката.
Уил процеди през зъби:
— Надявам се, че няма да се наложи да ме вдигат с пожарен кран.
— Съжалявам, приятелю — промърмори Нейтън. — Но с Лу няма да успеем сами. Виж, Лу, ти повече хващаш окото. Опитай се да намериш още няколко чифта ръце, а?
Уил затвори очи и стисна челюсти, а аз хукнах към трибуните.
Никога не бих повярвала, че е възможно толкова много хора да откажат да помогнат, когато става дума за инвалидна количка, затънала в калта — особено ако молбата идва от момиче с минипола, раздаващо очарователни усмивки. Обикновено не ме бива много с непознати, но отчаянието ме направи дръзка. Вървях от група на група из голямата трибуна и питах дали не могат да ми помогнат за няколко минути. Гледаха мен, гледаха дрехите ми и мислеха, че е някакъв капан.
— Става дума за инвалид в количка. Затъна в калта.
Чакаме следващата гонка — отвръщаха те. Или: Съжаляваме. Или: Изчакайте да мине гонката в два и половина. Заложили сме на един от конете.
Подвоумих се дали да не повикам жокеите. Но щом приближих огражденията, видях, че са по-дребни и от мен.
Когато стигнах до пистата, вече кипях от едва сдържана ярост. Сигурно съм се зъбила на хората, вместо да се усмихвам. Най-сетне — о, чудо невиждано! — забелязах групата млади мъже с раирани поло блузи. Стискаха кутии с бира „Пилзнер“ и „Тенънтс Екстра“. Акцентът им подсказваше, че са някъде от Североизтока, и почти бях сигурна, че не са спрели да се наливат през последните двайсет и четири часа. Взеха да свиркат одобрително, като ги приближих, и едва се сдържах да не им покажа среден пръст.
— Дай една целувка, сладурче. Това е ергенският ми уикенд. Другата неделя се бракувам — обясни завалено един и стовари огромната си лапа върху рамото ми.
— Понеделник е. — Гледах да не правя физиономии, докато я избутвах.
— Не думай! Вече е понеделник? — Той залитна назад. — Все едно — дай една целувка!
— Всъщност — спрях го аз — дойдох да ви помоля за помощ.
— Нямаш никакъв проблем, бонбонче. — Думите бяха придружени от похотливо намигване.
Приятелите му се поклащаха кротко около него като водни растения.
— Не, наистина. Приятелят ми има нужда от помощ. Отсреща на паркинга е.
— Съжалявам, сладурче, но толкова съм фиркан, че и на себе си не мога да помогна.
— Ей, Марки, гонката започва. Заложил си, нали? Аз съм заложил.
Обърнаха се отново към пистата, изгубили интерес. Погледнах през рамо към паркинга и видях прегърбената фигура на Уил, Нейтън, който напразно се опитваше да помръдне количката. Представих си как се връщам и казвам на родителите на Уил, че сме оставили скъпата му количка на един паркинг. В този момент забелязах татуировката.
— Той е войник — извиках аз. — Бивш войник.
Те се извърнаха един по един.
— Беше ранен. В Ирак. Искахме само да изкара един приятен ден навън. Но никой не желае да ни помогне. — Докато говорех, усетих как очите ми се пълнят със сълзи.
— Ветеран? Стига бе! Къде е?
— На паркинга. Вече молих сума народ, но никой не иска да ни помогне.
Отне им минута-две да осъзнаят какво им казвам. След което се спогледаха смаяно.
— Хайде, момчета. Не можем да го оставим така. — Залюшкаха се подире ми в индианска нишка. Чувах ги как възклицават и мърморят: — Проклети цивилни… нямат представа какво е…
Когато стигнахме на паркинга, Нейтън бе застанал до Уил, чиято глава бе потънала дълбоко в яката на якето заради студа, въпреки че Нейтън бе завил раменете му с още едно одеяло.