Аз преди теб

— Как да не забележа! Остави книгата на горната лавица. Не мога да я стигна.

— А…

— Недей да четеш боклуци. Вземи разказите на О’Конър вкъщи. По-добре чети тях.

Тъкмо се канех да кажа „не“, когато осъзнах, че всъщност не знам защо го правя.

— Добре. Ще ти ги върна веднага щом ги свърша.

— Ще ми пуснеш ли музика, Кларк?

— Какво искаш?

Той ми каза, кимна ориентировъчно към мястото и аз затърсих в сидитата.

— Имам приятел, който е първа цигулка в „Албърт Симфония“. Обади се да каже, че другата седмица ще свири наблизо. Тази пиеса. Слушала ли си я?

— Не познавам класическата музика. Понякога баща ми пуска „Класик ФМ“, но…

— Никога не си била на концерт?

— Не.

Той изглеждаше искрено смаян.

— Е, веднъж ходих да гледам „Уестлайф“. Но не съм сигурна дали се брои. Сестра ми го избра. О, и смятах да ида на концерта на Роби Уилямс на двайсет и втория си рожден ден, но получих хранително натравяне.

Уил ми хвърли един от своите погледи — от ония, които казваха, че досега съм живяла като отшелница.

— Трябва да отидеш. Той ми предложи билети. Много е добър. Идете с майка ти.

Засмях се и поклатих глава.

— Няма да стане. Мама рядко излиза. А и аз не си падам по такива неща.

— Както не си падаше по филми със субтитри?

Погледнах го намръщено.

— Аз не съм ти някакъв експеримент, Уил. Това не е „Моята прекрасна лейди“.

— „Пигмалион“.

— Какво?

— Произведението, за което говориш. Казва се „Пигмалион“. „Моята прекрасна лейди“ е незаконороденото й отроче.

Изгледах го яростно. Нямаше ефект. Пуснах сидито. Когато се обърнах към него, той още клатеше глава.

— Голям сноб си, Кларк.

— Какво? Аз?

— Не си позволяваш да опитваш разни неща, защото си казваш: „Това не е за мен“.

— Наистина не е за мен.

— Откъде знаеш? Не си правила нищо, не си била никъде. Откъде знаеш кое е за теб и кое — не?

Как някой като него би могъл да знае какво е да си като мен? Подразних се, че не иска да го проумее.

— Хайде, бъди по-смела.

— Не.

— Защо?

— Защото ще се чувствам неудобно. Ще се чувствам така, сякаш всички знаят.

— Кои всички? И какво ще знаят?

— Всички останали ще знаят, че мястото ми не е там.

— Как мислиш, че се чувствам аз?

Спогледахме се.

— Където и да отида сега, Кларк, хората ме гледат така, сякаш мястото ми не е там.

Седяхме мълчаливо, когато музиката започна. Бащата на Уил беше на телефона в коридора и до нас достигна приглушен смях. Входът за хора с увреждания е ето там — беше казала жената на гишето за билети в хиподрума. Сякаш Уил принадлежеше към друг биологичен вид.