Аз преди теб

— Ще седнем на маса, където няма да те виждат — успокоих го аз. Очаквах това. — Но ще загубиш, ако има някоя звезда.

— Понеже през март в тоя забутан хиподрум гъмжи от звезди.

— Не се опитвай да ми развалиш настроението, Уил Трейнър — отвърнах спокойно, докато вратата на асансьора се отваряше. Последният път, когато се бях хранила навън, бе на рождения ден на четиригодишно хлапе в единствения закрит боулинг в Хейлсбъри, където нямаше нищо, което да не е омазано с тесто за палачинки. Включително децата.

Поехме по застлания с килим коридор. Ресторантът се намираше отвъд стъклената стена и се виждаше, че има много свободни маси. Стомахът ми закъркори още по-силно.

— Здравейте — казах на входа. — Маса за трима, ако обичате. — Само не поглеждайте към Уил, обясних на жената с очи. Не го карайте да се чувства неловко. Много е важно тук да му хареса.

— Значките, ако обичате — подкани ме тя.

— Моля?

— ВИП значките ви.

Погледнах я недоумяващо.

— Ресторантът е само за ВИП гости.

Хвърлих бърз поглед към Уил и Нейтън. Те не можеха да ме чуят и чакаха да влязат. Нейтън помагаше на Уил да си свали якето.

— Ъъъ… Не знаех, че ни трябват значки. Имаме от сините.

Тя се усмихна.

— Съжалявам. Трябва да имате ВИП значки. Пише го в рекламните ни брошури.

Поех си дълбоко дъх.

— Добре. Има ли и друг ресторант?

— За жалост, другото помещение в момента се ремонтира, но край трибуните има павилиони, откъдето може да си вземете нещо за ядене. — Видя как лицето ми помръкна и добави: — Опитайте сандвичите със свинско, доста са добри. Предлагат и ябълков сос.

— Павилион.

— Да.

Наведох се към нея.

— Моля ви — прошепнах. — Идваме отдалеч и приятелят ми не понася студа. Няма ли някакъв начин да ни дадете маса? Просто трябва да е на топло. Не искам да му развалям деня.

Тя сбърчи нос.

— Наистина съжалявам — отвърна. — Не мога да променям правилата. Но на долния етаж има стая за инвалиди. Там ще е на топло. Няма да виждате хиподрума, но е доста уютно. С парно и всичко останало. Може да хапнете там.

Изгледах я смаяно. Усетих как напрежението в глезените плъзва навсякъде из тялото ми. Имах чувството, че цялата изтръпвам.

Преместих поглед върху значката й.

— Шарън — подех аз, — има много празни маси. Знаете, че за ресторанта е по-добре да има повече клиенти, вместо половината маси да са свободни. Наистина ли не можете да нарушите тия глупави правила?

Усмивката й проблясваше на мекото осветление.

— Госпожо, обясних ви положението. Ако нарушим правилата за вас, ще трябва да го направим и за останалите.

— Но това е глупаво — не се предавах аз. — В този дъждовен понеделник едва ли ще напълните ресторанта. Имате свободни места, а ние искаме да обядваме. Истински скъп обяд с платнени салфетки и всичко останало. Не искаме да ядем сандвичи със свинско и да седим в някаква стаичка без изглед, колкото и да е уютна.