Леговище от кости

Продължи да го наблюдава през целия ден и установи, че благосклонната усмивка не слиза от лицето му. Той често се усмихваше по незначителни поводи — щом слънцето изскочеше иззад някой облак или когато някоя катеричка прескочеше от коня на Лешничарката върху неговия. Но не се хилеше като обезумял, както беше правил блъсканият от вятъра маг от Инкара.

Какво й беше казал бухалът — че Асгарот е най-неуловимият от всички локъси?

Естествено едно неуловимо същество не би се разкрило. Щеше да се спотайва и да злосторничи подмолно.

И все пак нещо, което бе казал крал Андърс, не оставяше Ерин на мира. Един локъс можеше да е навсякъде и във всеки. Можеше да се крие в Гантръл или дори в Селинор, доколкото знаеше тя.

Ерин искаше да знае повече. Искаше да зададе въпроси на бухала от. Долния свят.

Цели два дни се беше борила със съня, тъй че в късния следобед, когато слънцето започна да залязва, при едно от многото спирания, за да починат конете, Ерин се отдалечи до една хикория край пътя, седна и се облегна на ствола й.

И въпреки шума и суматохата наоколо, скоро заспа. И се събуди в Долния свят.

Беше нощ и Ерин беше в хралупата на огромното дърво. Отвън проблясваха светкавици, в небето трещяха гръмотевици и в клоните бушуваше ураган, от чиито набези те скрибуцаха, а листата шушнеха и съскаха.

Сред вятъра дочу викове. Вълчи вой и смразяващите кръвта писъци на Сияйни на мрака. Беше сигурна, че това не е обикновена буря.

Вторачи се в мрака, търсейки следа от бухала. Под отблясъците на светкавиците можа да различи познатите й вече възлести коренища, които изпълваха хралупата. Кости от сърна и дребни животни лежаха на купчина под клона на бухала, а в един отдалечен ъгъл нечии стъпки отвеждаха между разклонените корени към вътрешно помещение. Над входа върху корените беше издълбано лице на жена, чиято коса се спускаше на вълни от двете страни на отвора.

Изкачи няколкото стъпала и надникна навън. Клоните на огромното дърво се люшкаха и скриваха небето над главата й. Но на светлината на проблясващите светкавици Ерин видя прилеповидните силуети на прелитащото в небето огромно ято Сияйни на мрака.

Сърцето й се разтуптя и тя се дръпна навътре. Препъна се по стълбите и се вмъкна в хралупата покрай осветяваното от време на време от светкавиците женско лице, влезе още по-надълбоко, където цареше пълен мрак. Продължи по извиващо се още по-надолу под земята стълбище. Най-после стигна до една площадка и по отекването на дишането си разбра, че е попаднала в обширна каменна зала. Не можеше да види нищо.

Обграждаше я абсолютен мрак.

Къде ли беше бухалът?

„Бухале, къде си? — извика безмълвно тя. — Имам нужда от помощта ти!“

Дълго вика така, но не последва отговор.

Върна се в мислите си към последната им среща. Тогава му бе казала, че не иска да разговаря повече с него. Вероятно се беше махнал.

„А може да е навън — мина й през ума — и се сражава със Сияйните на мрака или се спасява от тях.“