Леговище от кости

Кралят изсумтя от изненада.

— Наистина голямо съкровище.

Бойците зад гърба на крал Андърс замърмориха при споменаването на съкровището.

— Да — потвърди Селинор, — наистина голямо съкровище, а имаше и други допълнения. Облекчителите на Габорн припяваха ден и нощ в двореца Силвареста, докато прехвърляха дарове, макар Габорн да не пожела нито един за себе си.

— Не пожела ли? — възкликна крал Андърс.

— Той не обича целувката на силара — отвърна Селинор. — Казват, че е положил клетва.

— Колко дара притежава? — попита Андърс.

Това беше дълбоко личен въпрос, каквито никога не се обсъждат публично отчасти от деликатност, отчасти заради опасността. От подобни неща се интересуваха единствено убийците.

— Не съм виждал белезите му — отвърна Селинор, — но знам, че е изгубил даровете си, когато Радж Атън убил неговите Посветители в Синята кула. След това получил няколко дара в Лонгмът, но не е възможно да са били кой знае колко — предполагам петнайсетина, по три на мускули, гъвкавост и метаболизъм, четири-пет за издръжливост и може би малко взор и слух. Не е взимал нищо за чар или глас, в това съм сигурен.

Крал Андърс кимна разбиращо.

— Ще се окаже добър човек. Само че би ми се искало да е по-добър крал. Запомни, Селинор, никой от нас, които сме на власт, не може да си позволи лукса на подобни скрупули.

— Някои смятат, че скрупулите са необходимост, а не лукс — обади се Ерин.

И съжали още докато го изричаше.

— И са точно това. — Крал Андърс се извърна, колкото му беше възможно, за да я вижда по-добре, и й се усмихна приветливо. — Не исках да засегна Габорн. Той прави всичко възможно, за да се справи с една ужасна ситуация. И все пак ми се струва, че ако действително е загрижен за своя народ, е длъжен да приема повече дарове. Вярно, че няколко Посветители тук-там ще умрат — загуба, за която всички бихме съжалявали. Но ако народът на Габорн загуби своя крал…

Той въздъхна.

Ерин разгледа лицето му. Изражението му с нищо не подсказваше, че крои планове да убие Габорн и да присвои силарите му, но тя не можеше да се освободи от подозрението, че подобни намерения се въртят из мозъка му.

Крал Андърс я изгледа косо и попита:

— Нямаш ми доверие, нали? — Ерин не отговори. Единственият шум беше от потропването на конските копита по засъхналата върху пътя кал. — А защо?

Ерин не посмя да му каже истината — че не му се доверява, тъй като собственият му син се опасява, че е луд. Че може би е убил собствения си наблюдател и е сторил всичко по силите си, за да се отърве от Габорн.

Дори в момента Ерин не знаеше със сигурност защо крал Андърс се придвижва на юг към Мистария. Каза, че отивал, за да се опита да спре една война, която не бил започнал. Но не бързаше особено.

И тогава Селинор наруши неловката тишина и изтърси:

— Тя те сънува. Сънува, че си локъс.

В първия момент кралят като че ли имаше намерение да отхвърли обвинението, но след кратък размисъл я изгледа със странен израз.